С малката Станислава у тях, 20.01.2001г.
МАДОНАТА В СИНЬО, автор: Мари Хигелс, 20.12.1997, 16 часа.
По тази снимка, където съм с моя син/15.10.1983/, нарисувах "МАДОНАТА В СИНЬО", която може да се види по-горе в сборната фотосесия.
Синът ме - първо цопкане в морето на 1.07.1984 / случи се на моя рожден ден/.
Аз и децата ми - 10.01.1984г., София /тогава живеехме на ул."Веслец", близо до Халите/.
Аз и моя син, януари, 1984г.- ул."Веслец", след Нова година.
С малкия Иван в неговия дом в Дряново. Майка му Мери ми е приятелка. Датата на това мое гостуване е 3.03.1992г.
С Ивчо на фона на един мой стенопис в днешния ми дом - София, 10.04.2004г.
С баткото на Виктор от Лас Вегас - Христо в по-младите му години, 22.02.1998, София.
С малкия Виктор от Лас Вегас, който току-що е заспал в ръцете ми -София, 20.08.2007г.
С Джорджа, която тук е на 5 годинки /20.03.1999, София/.
С малката италианка Джорджия - на 21.08.1994, в дома на баба ù, София.
Аз и 3-месечната Джорджа, която живее в Италия /първата ù снимка в България/.
Аз в ролята на шут - работех като детска учителка в Ц.Д.Г. 168, София, Нова година /1979/.Х Х Х
БУЛОНКАТА ЖУЖКА И НЕЙНИТЕ ПЕТ НОВОРОДЕНИ КУЧЕНЦА
-------------------------------------------------------------------------------------------------
Ще ви разкажа една случка, свързана с мой близък /Ц.Хр./,който цял живот е минавал за много добър, за внимателен към хората, за отзивчив в случай, че трябва да помогне на някого при нужда. Но аз винаги съм чувствала, че е фалшив. Интуицията ми го знаеше. Не бих могла да забравя факта, как щеше да ме удави през 1961 година. Под предлог, че ще ме учи да плувам /бях току-що завършила 8-ми клас/, ме изтласка много навътре в супер-бурното августовско море, където вълните в дълбокото достигаха до 5-6-7 дори 10 метра височина. Остави ме сред бушуващата морска бездна сам-самичка и изчезна навътре - щял да се разходи малко. Явно се е надявал, че ледената вода и ужасът на удавника ще свършат своята работа, но му излязоха криви сметките. За това как точно се развиха събитията тогава, подробно съм описала на стр.111-Б в блога -"Творческа история на "Спасена!".
Искам за пореден път да онагледя нещо, което винаги съм твърдяла, а именно - че, независимо от това колко красива е маската на нечия мнима доброта, в тялото на човека живее един непредсказуем звяр. Ако ти не си до такава степен духовен, че да разграждаш злото в себе си с помощта на собствената си генетично наследена и придобита позитивна енергия, твоето невидимо чудовище може да те загроби, а може да посегне и на някого от околните. Защото, когато се развихри, злото се превръща в безмилостна годзила. Него го възпламенява присъствието на истинската доброта. То просто експлоадира и побеснява, раздразнено от ореола на добродетелната личност, която, притежавайки неподправено благодушие и човечност, няма нужда от маска. Човекът-звяр се възпламенява от всяко присъствие, доказало, че притежава пречистено от егоизъм мислене и че е готово щедро да раздава на страдалците живата вода на спасението, която дори кучетата могат да доловят в него чрез животинския си инстинкт.
Човекът-сатана просто ненавижда такива хора. Не може да ги търпи около себе си. И, ако кармата го принуждава да живее под един покрив с добродетелна личност, той стиска зъби, мъчи се да е добър и търпелив, но при първия екстремен повод, маскираната му злобна природа се взривява като барутен погреб, докоснат от искра.
Но нека продължим с идеята на днешния ми разказ. Бях се върнала от Германия, където две години събирах много опасна кармична негативна енергия от берлинските болни. Вече в София, в продължение на повече от 3 години трябваше почти да не се отделям от леглото и денонощно да разграждам нероните в костно-хрущялната си система, превръщайки ги в потоци фотони. Едновременно с това гладувах перманентно. С моите 45 килограма бях доста крехка и безпомощна - точно като едно дете, изложено на всякакви кармични удари и гаври. Но не се отчайвах - имах напътствията на Нирвана, имах вярата си, че ако не се огъна пред трудностите, ще стана много много силна и ще помагам на измъчените хора с чудесата, които те очакват. В същия онзи период бях източник на мощни стихотворни мантри /сега те са в блога/, които ден и нощ пишех под диктовката на пробуденото ми подсъзнание.
На 20-ти август 1992г. утрото се усмихваше радостно, защото нашата булонка Жужка беше родила през нощта 5 чудесни кученца. Горката, много се измъчи, но всичко мина благополучно.
Някъде около 10 часа в къщи бяхме само аз и Ц.- той правеше нещо в стаята, където, обгрижваните от майка си новородени, спяха в един кашон. По едно време, както си лежах в кухнята и си работех с тялото, гледам - пристига Жужка, захапала за вратлето едно от кученцата. Със скок тя се озова върху леглото при мен и остави беззащитната шушулка точно на диафрагмата ми. После - беж към другата стая и ето ти я - пристига с втората си рожба. Така за нула време ги пренесе всичките и ги струпа като вързопчета на куп. Гальовно бърборех, че правилно постъпва, че сега ще ги облъча здравословно и че това са най-красивите кученца на Земята. След малко върнах слепите бебета в кашона, споделяйки радостта си с Ц., като му обясних, колко силен е инстинктът на животното-майка, как Жужка знае при кого и къде да остави децата си - точно в областта на диафрагмата ми, там, където излъчването е като в църква. Той нищо не каза, но почувствах, че вътрешно ври и кипи. За миг се зачудих на лошото му изражение, но бързо го забравих. През ум не ми мина, какво торнадо се е надигало в душата му.
Легнах си, пърхаща от щастие и въодушевено продължих с обичайната си дейност.
Не щеш ли, Жужка пак се появи на вратата с кученце, което послушно висеше между зъбите ù. И едно след друго, пак ми ги донесе всичките. Заговорих, че повече не е нужно, че добра работа е свършила, само че стига толкова. Но, какво да правя - подчиних се и на поредното ù желание. Подържах петте голишарчета върху слънчевия си сплит и ги занесох оттатък. Бях щастлива, като гледах навлажнения ù от благодарност поглед, докато ме следваше по петите.
След има няма пет минути Жужка потрети своя номер с пренасянето. Търпеливо облъчих малките и ги върнах в топлото им убежище. Вече се заливах от игрив смях, като гледах как снове между стаята и кухнята, и шеговито ù подметнах, че май е решила днес цял ден да ме измъчва. Истински ме забавляваха радостните ù подскоци, докато полагах бебетата в легълцето им.
Прибрах се в кухнята и изведнъж чувам как в другата стая изригнаха луди викове и псувни, придружени от писъците на Жужи. Скачам, изтичвам и се ужасявам от видяното. Пословично добрият Ц. беше освирепял! Грозна гледка ви казвам! За секунда мернах лицето му, което се беше изкривило и сбръчкало до неузнаваемост от зловещи гримаси. Риташе като футболна топка квичащата от болки майка-кърмачка и не мога да ви опиша с какво настървение я вдигаше нагоре, хвърляше я към стената, как я удряше без да мисли, че може да я убие - като че ли му е враг номер едно. Като усети, че здраво го сграбчих изотзад, за да я отърва от гнева му, ми закрещя с огромна злоба, зачервен и буреносен. Повтаряше като побъркан да не се намесвам, да го пусна и т.н.. Не знам точно как го озаптих, но някак си успях да предотвратя най-лошото и да спася горкото куче. Всичко се разви много бързо, почти светкавично.
Когато бяха насочени и срещу самата мен подобни диви набези на малтретиране
/само защото въпросните мои "близки"виждаха как си лежа кротко и работя къртовски денонощно с плътта си, подготвяйки се за своите бъдещи чудотворни сеанси с болни хора/, единствено Жужка се осмеляваше да ме защитава по свой си начин. Скачаше върху корема ми и оттам започваше яростно да лае срещу човека-звяр, същия, който всеки ден я хранеше, но който в дадения момент ме заливаше с кални потоци от ругатни, заредени с омраза. И който би дал мило и драго, ако можеше физически да ме унищожи. Само не си мислите, че тези лудостни изблици съм ги предизвикала аз със заядливи думи или лоши погледи, да речем. Нищо подобно. За три години нито веднъж не съм участвала в злобни пререкания - не ми е в природата да злобея и да обиждам. Точно мъдрото търпение, кроткото мълчание и сълзите в очите ми възпламеняваха отсрещната омраза. Моят нападател си говореше сам и се самонавиваше с изрази като:"Плачеш,а? Мъченица! Какво се правиш на Богородица, ма? Я ставай и тръгвай на работа като хората! Излегнала се като рязан турчин и чака да я хрантутят...Лехуса проклета! Ще спасявала света...Ти първо себе си виж на какво чучело си заприличала...Ще гладува...Ще се прави на интересна...Да пукнеш, дано!...Как черната земя не се отвори да те погълне!... Боже, защо ме наказваш да я гледам тая в къщата си?...".
Пак се отплеснах в спомени. Не са много розови, но в тази невероятно дълга изповед ми се иска да ви разкажа всичко, съвсем всичко за себе си. За да си направите изводите, за да разберете важността на личната равносметка. Всеки трябва да живее така, че в даден момент да разказва биографията си, без да се срамува от своята личност. Излязох чиста от мръсотията, където се наложи да пребивавам с години. Горда съм със себе си и знам, че просто няма нито една от постъпките ми, която гузно бих премълчала. Скривам само имената на моите мъчители по понятни причини.
Но да се върнем към историята за милата ми Жужка, която отдавна е покойница. Като заключение ще кажа, че кучетата, както и другите животни, могат да виждат аурата на човека - независимо дали тя е светлина, или черен смъртоносен облак. Ако си с лошо излъчване, но храниш редовно кучето си, то "си затваря очите" за звяра в теб и ти се отблагодарява с обич за твоите грижи. Но, щом побеснееш, твоят домашен любимец без да се замисля скача и се опитва да защити от гнева ти онзи, срещу когото си се нахвърлил /от там и поговорката "Хранù куче, да те лае"/. Но въпросната реакция идва при условие, че кучето ти притежава голямо позитивно излъчване. Светлината в тялото на Жужка вече беше отключена, заради нашите ежедневни контакти. Затова тя се превърна в мой защитник. На шега ù казвах, че ми е ангел-пазител.
Ако си дресьор на куче-убиец, то винаги може да бъде насъскано срещу беззащитните. Там вече и дума не може да става за куче-рицар, което по собствена инициатива спасява дадена жертва от набезите на своя луд господар, чиято душа е обладана от невидим садист. Важно е да се знае, че същият садист се вихри и в тялото на дресираното куче-убиец.
Между другото, точно в оня тригодишен период, за който отвреме навреме ви разказвам, написах 1000 стихотворения и дневник за ужасните преживявания, през които минахме и аз , и децата ми. Това бяха няколко безценни книги, продиктувани от Нирвана. Днес голяма част от онези стихове слагам в блога си, защото знам, че те са животоспасяващи мантри, с които помагам на света да става все по-добър, освобождавайки се от звяра в себе си.
26.02.2011г., събота.
