Бях бременна в 7-ми месец със сина ми и бях започнала отскоро работа в една софийска детска градина по специалността си, замествайки учителка, скорошна родилка. Завършила съм Софийски университет, предучилищна педагогика. Когато постъпих на работа, не личеше, че чакам дете, а и не бях длъжна да го афиширам. И тъй като съм творческа личност, разгърнах всичките си таланти, децата ме обожаваха, директорката цяла светваше, щом ме види как горя в работата си - свирех на акордеон, пеех с дечицата, танцувахме, пишех детски стихчета и песнички, всеки ден ги изненадвах с нещо ново, а преди да заспят следобяд им разказвах по някоя приказка, минавайки лично до всяко от децата и ги галех, завивах...Голяма хармония имаше между мен и тях, а така също и между шефката ми, която ме използваше да ѝ пиша доклади, приветствия по празници и т.н.
Но всичко рязко се срути в момента, в който ми пролича, че съм бременна. Директорката просто побесня - истинска фюрия. Извика ме в кабинета си и толкова мощно ми се разкрещя, че омразата ѝ ми преряза кръста. Като я слушах и като гледах тия святкащи, пълни с дива злоба очи, нещо ме скова, бях като парализирана. Казвам ви, само дето не ме псуваше - големи обиди чух, големи закани ме прегазваха, без да се интересува, че нося дете и че в момента треперех като лист, а от очите ми се лееха реки от сълзи...Ако се опитам да ѝ отговоря на някой изкрещян риторичен въпрос от рода на : "Ти, ма, кучко...Как си позволяваш да започнеш работа при мен, без да ми кажеш, че чакаш дете?" - ако се опитам някак да се оправдая, тя изригваше така неистово, спускаше се срещу мен с вдигнат юмрук и а-ха, всеки миг ще го стовари върху бедната ми главица. А нека да вметна - след това разбрах, че тя била голям партиен функционер към управлението на детските градини и училища в Ленински район.
В един момент другарката директорка изстреля с разпенена уста, че съм уволнена незабавно. И затова си тръгнах, трескайки вратата зад гърба си - единствено възможното за мен протестно действие в оная ситуация.
Отивам си в къщи ни жива, ни умряла. Вечерта разказах на мъжа ми всичко, обляна в сълзи, хълцайки...За малко да абортирам, появи се кръв и затова той ме закара в болницата - но бебето бе спасено. Разбира се, взехме епикризата. После отидох в Дирекцията на района и подадох оплакване, че съм уволнена неправомерно, при положение, че според закона тя нямаше право да ме отстранява, заради бременността ми. Добавих, че за малко е можело да изгубя детето си. Шефът на въпросната директорка беше също толкова циничен, колкото беше и тя. Каза ми, че закон, не закон, уволнението се приема от тях и аз съм освободена. Толкова! Нямала съм НИКАКВО ДОКАЗАТЕЛСТВО, че директорката ме уволнява именно заради моята бременност.
Когато вечерта разказах на мъжа ми какво ми е отговорил Големият шеф, го попитах няма ли начин да я запишем тази директорка на някакво устройство как ми крещи зверски - можех да отида пак при нея и хитро да я предизвикам да си повтори тирадите от закани. Двамата решихме да купим от Кореком специално радио за кола с някаква станция, която от разстояние ще улавя вълните на безжичния микрофон в дамската ми чанта. Речено сторено. Купихме устройството и микрофона, изпробвахме ги - ставаше кристален запис.
Отивам в детската градина, влизам в кабинета на Хиената и започнах да я моля да не ме уволнява, като ѝ припомних колко ме е хвалила на събранията с колектива, че съм творческа личност и че много работа съм ѝ свършила през тия няколко месеца. Припомних ѝ, че децата толкова много ме обичаха, че и от другите групи са идвали при мен на площадката...
Точно тези блажени спомени възпламениха властната управничка, която явно не можеше да се примири, че ме изтървава като послушно работливо добиче, което е скрило истината за корема си и ето нà - сега изборът ѝ е между чука и наковалнята. Но гневът ѝ надделя - тя подскочи и отново започна своите атаки със зверски обиди. През ум не ѝ минаваше, че мъжът ми в съседната улица е седнал в колата и слуша този поток от клоаки, документирайки мотамо всяка нейна гавра.
А аз мълчах и си мислех: - Боже, какво чудовище, как погрозня лицето ѝ от злоба!...Когато я изслушах търпеливо, леко усмихната, в даден момент отидох до вратата, извадих микрофона от чантата си и ѝ казах:
- Моят мъж в момента записва всяка ваша дума и с този запис ще отида при министъра на образованието.
Тя зяпна и гледаше като ударена с мокър парцал. Дума не каза. А аз моментално си тръгнах, тряскайки вратата зад гърба си - този път завинаги.
С ценния запис първо отидох при онзи нахакан наин ШЕФ, който цинично тогава ми беше изсъскал, че тя била еди-какъв си комунистически кадър и че точно на нея щели да повярват в министерството, а не на мен, която съм никоя. Влязох при него и му посочих касетата - казах, че това е копие и мога да му го оставя, за да чуе с ушите си онова, което след 2 часа ще го чуе самият министър. Той беше толкова тих, но не се унижи да ми каже, че ще ме върне на работа - въпреки че аз не го и молех за такова нещо. Бях дошла в ролята си на възмездие. Тръгнах си без да му оставям записа. Достатъчно му беше, че цитирах някои от най-наглите фрази на ГОЛЯМАТА КОМУНИСТКА и признанието ѝ как ме е уволнила заради факта, че съм бременна.
После отидох при Александър Фол /тогава той беше министър на образованието/, когото познавах от преди една година, когато бях секретарка на Дора Габе. Вижте как нещата се бяха подредили от само себе си в моята съдба.
Влизам при секратарката на Фол, а точно в този момент, той лично излезе, изпращайки свой посетител. Обърна се любезно към мен с въпроса защо плача /аз вече цялата треперех от вълнение, тъй като преди срещата ми с него, бях започнала вече да споделям със секретарката перипетиите си по случая/. Преди да му отговоря, Фол ме покани с бащински жест в кабинета си.Покани ме да седна, изчака да се поуспокоя и тогава му разказах всичко - нали знаете, че имам дар-слово? Показах му и касетата. Той подскочи и викна че няма нужда да слуша записа и че напълно ми вярва. Накара ме да напиша една молба, описвайки накратко случая, посочвайки адреса и телефона си. Той ми продиктува началото и ме напътстваше как да бъде сбит, кратък и ясен разказа ми. После сложи един голям параф, като го адресира до еди-кой си от министерството - да проучи случая и да се накаже виновника, да се вземат нужните мерки за връщането ми на работа и то, в КОЯТО ДЕТСКА ГРАДИНА АЗ ПОСОЧА В СОФИЯ, и то НА ПОСТОЯННО МЯСТО, А НЕ ПО ЗАМЕСТВАНЕ.
Мина малко време и когато вече трябваше да изляза в майчинство, а все още си стоях безработна в къщи, получих известие от министерството да отида в Ленински район, за да ми посочат списък с места за учители. Отидох. Онзи същият ШЕФ ми предложи много любезно десетина места, аз си избрах в Кирковски район, посочвайки на случаен принцип една детска градина /не знам защо чак там/, дадоха ми препоръчително писмо заедно с парафираната ми молба до Ал. Фол.
Отивам в Дирекцията на Кирковски район - до централна автогара. Влизам при Началника и ахнах - това беше Константин Захариев, около 50-55 годишен, бивш директор на Механо-електротехникума, който съм завършила в Плевен... Още докато бях до вратата, много щастливо изчуруликах колко се радвам, че го виждам тук - той ме гледаше смръщено като враг номер едно. Попари ме още с първите си думи. Каза, че из всички райони на София ми се носи славата като за ОНАЯ УЧИТЕЛКА, КОЯТО Е УВОЛНИЛА ЧРЕЗ ТАЕН ЗАПИС ДИРЕКТОРКАТА СИ...Константинов безцеремонно ми взе дамската чанта и като се увери, че в нея няма микрофон, ми ги наговори всички тия ужасни неща, като ми заяви, че ще ме приеме на работа, но да знам, че бял ден няма да видя. Ужас! Взех си заповедта, цялата разтреперана и разплакана, с вцепенено тяло от този неочакван леден душ на 15-минутните му ругатни. Хич не го засягаше, че всеки момент мога да родя от тази наша разтърсила ме среща. Тръгнах си с подкосени крака. Отидох веднага в детската градина - там новата ми директорка ме посрещна с леден тон, но любезно. Каза ми, че няма нужда да започвам работа, тъй като сега ще ми изготвят документите за излизане в майчинство. Бог така беше подредил всичко, че никога да не отида в тази детска градина на работа. Само си получавах майчинството от касиерката.
А ето сега се подгответе за голямата изненада - следва хепиендът на цялата история.
Слез един месец се наложи да отида в управлението на Константин Захариев и гледам на входната врата - НЕГОВИЯ НЕКРОЛОГ!...Изумях! А в мен проблесна: Боже, но това е възмездие!!!...
Тук е редно да ви кажа, мили хора, че онези сред нас, които дават всичко от себе си в името на човешкото добруване, онези, които са духовни извисени с мощно позитивно излъчване и притежават силни добродетели, са обградени с невидима светлина - енергиен щит. Един от тези духовни същества е Бойко Борисов, чиято позитивна сила обгражда верните му приятели и поддръжници. Когато ЗЛОТО започне по всякакъв начин да напада такъв небесно закрилян човек, негативните студоносни потоци, идващи към тялото му се отразяват и със стократно усилена мощ се връщат обратно към източниците на омразата и на злобата. Влизат в телата им и след известно време започват да им се случват невероятни нещастия - катастрофи, тежки болести, дори смърт. Възмездието е именно това - бумерангът на омразата се връща обратно към тялото, което е източник на ледени потоци и фактически по този начин злите същества се самонаказват. Техните собствени злоби ги убиват.
Но това се случва само при условие, че ако те нападат ти не бива да им отвръщаш с дива ярост - има кой да ги съди и да изпълнява присъдите. Гледайте как Бойко Борисов ги предизвиква да злобеят като изброява златните плодове на своя труд и как не ги обижда, не съска от екрана, а само с факти разобличава делата на всички гробокопачи на България.
28.04.2013г.
-----
Синът ми се роди на 13.08.1983г.
