Укроти се, море!
Не разбивай вълната във пясъка.
Тя, преди да се спре,
мисълта за покой не понасяше.
Беше шепот и вик.
Беше слята с копнежа на вятъра.
А брегът многолик
й подготвяше вечни разпятия.
Знаеш малко за мен -
за вълната, от бурите тласкана:
че съм стон, споделен
със Безкрая-баща на прекрасното.
Че съм вик на звезди,
непонятен за теб и за хората.
В глъбини се родих
и съм болка, в душата затворена...
Не разбра ли, море-
без остатък поглъща ме времето!
Като изгрев смирен,
аз съм щедрост. Не мисля за вземане!
Затова съм сама.
Затова ми е пусто до пръсване,
като в тъжен роман,
като в песен,от грубост прекъсвана.
Ти си странно море -
неспокойно и пълно с мълчание.
Не разбираш добре
кой ме прави вълна разпилявана.
А контекстът е жив -
като въглен проблясва в началото...
Само дума кажи
и ще бъдеш божествено галено.
Аз съм устрем и зов.
Светлина съм и мъдрост без минало.
Златоносна любов
ме превръща в безкрайност рубинена...
Но, къде си, море?...
5.08.1989, Варна.
Няма коментари:
Публикуване на коментар