Порой очакван...Огнено море,
изливащо се някак на талази...
Животът ни отива на добре,
щом два копнежа вече си приказват.
Окъпана свещена чистота
с лъчите си безкрая в нас погали.
В света околен завист засвистя,
съзряла в нас вълшебните спирали.
И мракът вън със злост се нагнети -
готов бе светлината да удави
с пороя, ливнал ударно почти...
Затуй затичах, литнала за здраве!
Неземен миг! Бях в своя апогей!
Превърнах себе си в любов-стихия!
Дъждът ми казваше: Бъди! Живей!
Помни, че в теб е моята Мария!...
Развихрена, безпаметна, щастлива!
Изплувала от звездните морета...
Искрящият ми дух лъчи излива
и, бягайки в дъжда, в душите шета...
Окъпва времената от прокази
чрез светлина, свръх-мощно заваляла...
Удави всеки фалш и поглед мазен...
И блеснаха копнежите до бяло.
Животът утре ще е с дрехи златни!
В нас грейва ново време, командоре!
Пороят днес отключи ни крилата -
във наша чест небето се отвори!
Летях с възторг! Небесно възродена,
отключила на бъдещето знака.
Валеше живата вода от мене...
А любовта от щастие заплака!
19.05. 2021, сряда, 0,55ч.
Написано по повод пороя, излял се преди два дни - в неделя следобед на 16 май.
Няма коментари:
Публикуване на коментар