Владина Цекова, фейс-приятелка:
"СПОМЕН ЗА БАБА
Моята баба Василя е първия ми духовен учител в живота. Всяка ваканция изкарвах при нея и при дядо Дочо в Борима. Моята баба беше природно интелигентна селянка. Девето последно дете в семейството на Дядо Цачо и баба Велика. Дядо Цачо е бил буден и мъдър балканджия. Висок, едър и красив. Направил е всичко по силите си, докато е бил кмет на село Борима, да направи училището в далечната 1894 -та година, в което и до ден днешен учат част от децата. До него сега има голямо и красиво училище, но това също функционира, защото директорката има благоразумието да съхранява традициите и да пази ценните за жителите на Борима неща. Благодаря и. Баба вероятно е попила от мъдростта на баща си, защото моите спомени за нея са свързани главно с мъдрост, всеотдайност и доброта. Баба ме е научила да говоря, защото съм родена в семейство на глухонеми хора. Първата любов към книгите имам от баба ми. Често, когато Марко Семов гостуваше в Борима, баба цитираше цели пасажи от книгите, които имаше в малката си , но пълна с ценни и главно родолюбиви книги библиотека. Баба беше обична, добра и раздаваща се. Помагаше всекиму. Намираше добра дума за всекиго. Никога не чух баба да повишава тон, да ругае или да говори с омразна реч. Хората я обичаха, защото беше сладкодумна и весела. На всекиго ще подаде нещо. На всекиго ще каже добра дума. Нейната дума е ВОЛЯМУ. Воляму е боримска диалектна дума. Чувах я от устата на баба ми в моменти, когато нещо счупех, или в момент, когато падам и ожулвам коляно, или в момент, когато без да искам например правя нещо не както трябва. Моят превод на думата е „няма нищо, не се ядосвай, не си слагай на сърце, така е трябвало да стане, няма нищо, няма нищо…“ Воля Му като че ли означава, че това е волята Божия… Такова спокойствие ми даваше баба ми. Все да успокои, все да не притесни никого. Тя не се ядосваше, но вероятно в душата си бързо е прощавала всичко, което се е случвало наоколо, а тя не е харесвала. Казваше ми така: „Ако някой ти криво рече, ти замълчи. Когато той отмине, сам ще разсъди, че ти е криво рекъл…“ Това никога няма да го забравя. Толкова е мъдро. Толкова е така! Баба ми четеше приказки и ме галеше по косата. Баба ни събираше около трапезата и се наслаждаваше тихо на радостта, с която всички внуци отчупвахме от топлата и пита или се надпреварвахме да ядем от вкусните сутрешни сирници и мекички. А какъв булгур само правеше баба!
Бабо, пиша ти писмо.
Бабче, никога няма да забравя очите ти, ръцете ти и колко мъдра и добра беше ти. Благодаря ти, бабче, за това, че тичах без страх боса по тревата. За това, че имах щастието да лежа в копата сено, да имам специалните две нощи всяко лято да спя в плевнята, защото ти сбъдваше всяка моя мечта. Ти идваше и постилаше с черги сеното и правеше така, че аз да се чувствам като в приказка. Благодаря ти за всички детски колиби, които построявахме, когато ходехме на Пашавла и в които аз влизах в един друг свят. Благодаря ти за свободата, която си ми давала и на която си ме научила. Благодаря ти, че не ме спираше да влизам боса в реката и да ловя раци под камъните. Благодаря ти, че седях редом до тебе в реката, за да перем чергите и месалите с най-хубавия сапун на света, направен от теб естествено. Благодаря ти, че ми пееше. Народните песни и до днес обичам заради теб. Благодаря ти, че ме научи да тъка на стан китеници и черги, че мога да преда на хурка, че знам какво е вретено и чекрък, че мога да плета и на една и на две куки, че мога да знам как да копая и да събирам сено, да меся пита. Че все ме поправяше като бъркам ръжена с дилаф. Благодаря ти за всичко селско, на което си ме научила, бабче. Благодаря ти най-вече, че никога не използваше думата страх. Аз не знам какво е страх заради теб. Събирах с голи ръчички колорадските бръмбари от картофените листа в нивата, за да ти помагам и нямах страх. Боса тичах по пътя след топлия летен дъжд и не се страхувах от излезлите червейчета. Прегръщах животните и ги целувах. Обичам те, бабче! Толкова много си ми дала, че надали мога да го изброя в едно такова писмо до теб. Благодаря ти за всичко. Най вече за добротата. Ти си ми голям пример, бабо. На теб искам да приличам. Как само тичах около автобуса, когато трябваше да се връщам в София, за първия учебен ден…Ами не исках да се качвам. Не исках да се разделям с теб, бабо. Сега си давам сметка, че човек иска нечие присъствие заради спокойствието и любовта, които получава и заради мъдростта, която черпи и гребе с пълни шепи. Благодаря ти. Помня уханието на сено, на топла пита, на зеленчуковата ти супа с джанки вътре, на сирниците, на чая от липа и на кафето ти от леблебия и ръж, направено в джезве. Помня и прекрасния мирис на набраните в кошчето манатарки и гъби булки и разбира се – малините, които рано сутрин беряхме в морето от малинак. Помня топлата стая и пукащата печка с огъня, който никога няма да се повтори. Помня стомната, от която пиехме най-вкусната вода на света. Ти си най-толерантния човек, когото някога съм срещала в живота си и благодаря, че имам благословията да се родя твоя внучка. Ти единствена от цялото село се спираше да разговаряш с циганката Марко”ица, даваше и дрехи и храна за децата и дълго се смееше и говореше с нея. Като на филмова лента върви всичко сега пред мен. Как само говореше с хората, бабо. И как правеше така, че те винаги да се чувстват комфортно в твоята компания. Помня една зима, ти седеше до прозореца и плетеше чорапи. Мина в пътя един приятел на дядо, турчин от селото, името му не помня. Почука ти на прозореца /пенджурчето/, поздравихте се и той те помоли да му оплетеш някога и на него едни чорапи. Ти само каза „Ща, ща…“ / да съм по-точна- „Щъ, щъ…“- все пак боримския диалект не е за пренебрегване/. На другия ден чорапите на човека бяха готови. И ти, бабо, му ги даде. Той поиска да ги плати, а ти дума не даде да се издума. Много след това един път ми беше казала- „Когато някой ти поиска нещо или има нужда от помощ, остави си твоята работа и помогни. Твоята работа няма да се свърши, ама човека има нужда от теб в този момент.“ Такава си в спомените ми, бабо. Как се смееш, как месиш питка, как впрягаш магарето, за да идем на нивата, как си се качила на копата сено и ми казваш- „подавай, Виле, подавай ми.. ей тука, Виле..“…Чувството ти за хумор е ненадминато, бабо. Ти имаше силата да се смееш дори над себе си, над съдбата, над всичко. Никога не се взимаше на сериозно и в това беше силата ти. Толкова тихо, само с поведение ми подсказваше, че някъде греша. И аз помня това. Когато отивах да взема ютия от Виолеткини, за да си изгладя роклята, понеже вашата ютия беше от тези старите тежки, ти и дядо ми казвахте така: " Не взимай чужди вещи, Виле. Ако се счупи, ние ще купим ново и ще го върнем, ама срамът дето ще го берем, той няма как да се плати…“ Какви уроци само ми давахте, бабо. Какви уроци. Много още имам да ти пиша, ама ще е нататък.
На днешния ден преди 18 години ти си тръгна от този свят. Паметта ти е светла,бабо. А ти си всекидневно в моята. Ти си ми учител по свобода, радост, безстрашие и добрини. Къщичката в Борима е все тъй малка, уютна и пълна със спомени. И все тъй празна, откакто те няма. И пейката отпред- и тя." /3 май 2014г./
-----Моята баба Василя е първия ми духовен учител в живота. Всяка ваканция изкарвах при нея и при дядо Дочо в Борима. Моята баба беше природно интелигентна селянка. Девето последно дете в семейството на Дядо Цачо и баба Велика. Дядо Цачо е бил буден и мъдър балканджия. Висок, едър и красив. Направил е всичко по силите си, докато е бил кмет на село Борима, да направи училището в далечната 1894 -та година, в което и до ден днешен учат част от децата. До него сега има голямо и красиво училище, но това също функционира, защото директорката има благоразумието да съхранява традициите и да пази ценните за жителите на Борима неща. Благодаря и. Баба вероятно е попила от мъдростта на баща си, защото моите спомени за нея са свързани главно с мъдрост, всеотдайност и доброта. Баба ме е научила да говоря, защото съм родена в семейство на глухонеми хора. Първата любов към книгите имам от баба ми. Често, когато Марко Семов гостуваше в Борима, баба цитираше цели пасажи от книгите, които имаше в малката си , но пълна с ценни и главно родолюбиви книги библиотека. Баба беше обична, добра и раздаваща се. Помагаше всекиму. Намираше добра дума за всекиго. Никога не чух баба да повишава тон, да ругае или да говори с омразна реч. Хората я обичаха, защото беше сладкодумна и весела. На всекиго ще подаде нещо. На всекиго ще каже добра дума. Нейната дума е ВОЛЯМУ. Воляму е боримска диалектна дума. Чувах я от устата на баба ми в моменти, когато нещо счупех, или в момент, когато падам и ожулвам коляно, или в момент, когато без да искам например правя нещо не както трябва. Моят превод на думата е „няма нищо, не се ядосвай, не си слагай на сърце, така е трябвало да стане, няма нищо, няма нищо…“ Воля Му като че ли означава, че това е волята Божия… Такова спокойствие ми даваше баба ми. Все да успокои, все да не притесни никого. Тя не се ядосваше, но вероятно в душата си бързо е прощавала всичко, което се е случвало наоколо, а тя не е харесвала. Казваше ми така: „Ако някой ти криво рече, ти замълчи. Когато той отмине, сам ще разсъди, че ти е криво рекъл…“ Това никога няма да го забравя. Толкова е мъдро. Толкова е така! Баба ми четеше приказки и ме галеше по косата. Баба ни събираше около трапезата и се наслаждаваше тихо на радостта, с която всички внуци отчупвахме от топлата и пита или се надпреварвахме да ядем от вкусните сутрешни сирници и мекички. А какъв булгур само правеше баба!
Бабо, пиша ти писмо.
Бабче, никога няма да забравя очите ти, ръцете ти и колко мъдра и добра беше ти. Благодаря ти, бабче, за това, че тичах без страх боса по тревата. За това, че имах щастието да лежа в копата сено, да имам специалните две нощи всяко лято да спя в плевнята, защото ти сбъдваше всяка моя мечта. Ти идваше и постилаше с черги сеното и правеше така, че аз да се чувствам като в приказка. Благодаря ти за всички детски колиби, които построявахме, когато ходехме на Пашавла и в които аз влизах в един друг свят. Благодаря ти за свободата, която си ми давала и на която си ме научила. Благодаря ти, че не ме спираше да влизам боса в реката и да ловя раци под камъните. Благодаря ти, че седях редом до тебе в реката, за да перем чергите и месалите с най-хубавия сапун на света, направен от теб естествено. Благодаря ти, че ми пееше. Народните песни и до днес обичам заради теб. Благодаря ти, че ме научи да тъка на стан китеници и черги, че мога да преда на хурка, че знам какво е вретено и чекрък, че мога да плета и на една и на две куки, че мога да знам как да копая и да събирам сено, да меся пита. Че все ме поправяше като бъркам ръжена с дилаф. Благодаря ти за всичко селско, на което си ме научила, бабче. Благодаря ти най-вече, че никога не използваше думата страх. Аз не знам какво е страх заради теб. Събирах с голи ръчички колорадските бръмбари от картофените листа в нивата, за да ти помагам и нямах страх. Боса тичах по пътя след топлия летен дъжд и не се страхувах от излезлите червейчета. Прегръщах животните и ги целувах. Обичам те, бабче! Толкова много си ми дала, че надали мога да го изброя в едно такова писмо до теб. Благодаря ти за всичко. Най вече за добротата. Ти си ми голям пример, бабо. На теб искам да приличам. Как само тичах около автобуса, когато трябваше да се връщам в София, за първия учебен ден…Ами не исках да се качвам. Не исках да се разделям с теб, бабо. Сега си давам сметка, че човек иска нечие присъствие заради спокойствието и любовта, които получава и заради мъдростта, която черпи и гребе с пълни шепи. Благодаря ти. Помня уханието на сено, на топла пита, на зеленчуковата ти супа с джанки вътре, на сирниците, на чая от липа и на кафето ти от леблебия и ръж, направено в джезве. Помня и прекрасния мирис на набраните в кошчето манатарки и гъби булки и разбира се – малините, които рано сутрин беряхме в морето от малинак. Помня топлата стая и пукащата печка с огъня, който никога няма да се повтори. Помня стомната, от която пиехме най-вкусната вода на света. Ти си най-толерантния човек, когото някога съм срещала в живота си и благодаря, че имам благословията да се родя твоя внучка. Ти единствена от цялото село се спираше да разговаряш с циганката Марко”ица, даваше и дрехи и храна за децата и дълго се смееше и говореше с нея. Като на филмова лента върви всичко сега пред мен. Как само говореше с хората, бабо. И как правеше така, че те винаги да се чувстват комфортно в твоята компания. Помня една зима, ти седеше до прозореца и плетеше чорапи. Мина в пътя един приятел на дядо, турчин от селото, името му не помня. Почука ти на прозореца /пенджурчето/, поздравихте се и той те помоли да му оплетеш някога и на него едни чорапи. Ти само каза „Ща, ща…“ / да съм по-точна- „Щъ, щъ…“- все пак боримския диалект не е за пренебрегване/. На другия ден чорапите на човека бяха готови. И ти, бабо, му ги даде. Той поиска да ги плати, а ти дума не даде да се издума. Много след това един път ми беше казала- „Когато някой ти поиска нещо или има нужда от помощ, остави си твоята работа и помогни. Твоята работа няма да се свърши, ама човека има нужда от теб в този момент.“ Такава си в спомените ми, бабо. Как се смееш, как месиш питка, как впрягаш магарето, за да идем на нивата, как си се качила на копата сено и ми казваш- „подавай, Виле, подавай ми.. ей тука, Виле..“…Чувството ти за хумор е ненадминато, бабо. Ти имаше силата да се смееш дори над себе си, над съдбата, над всичко. Никога не се взимаше на сериозно и в това беше силата ти. Толкова тихо, само с поведение ми подсказваше, че някъде греша. И аз помня това. Когато отивах да взема ютия от Виолеткини, за да си изгладя роклята, понеже вашата ютия беше от тези старите тежки, ти и дядо ми казвахте така: " Не взимай чужди вещи, Виле. Ако се счупи, ние ще купим ново и ще го върнем, ама срамът дето ще го берем, той няма как да се плати…“ Какви уроци само ми давахте, бабо. Какви уроци. Много още имам да ти пиша, ама ще е нататък.
На днешния ден преди 18 години ти си тръгна от този свят. Паметта ти е светла,бабо. А ти си всекидневно в моята. Ти си ми учител по свобода, радост, безстрашие и добрини. Къщичката в Борима е все тъй малка, уютна и пълна със спомени. И все тъй празна, откакто те няма. И пейката отпред- и тя." /3 май 2014г./
Мари Хигелс:
Влади, замаяна съм от прочетеното...Топъл вихър ли ме пое? Народна песен ли нареждаше с тия задъхани от обич моменти?...Изповед като водопад, бълбукаща от любов и от спомените на едно литнало детство...Дааа...някога имахме свободата да се радваме на романтичните мигове на село, дето пробуждаха красивото в нас - прекрасно време беше...Сърцето ти, скъпа, е описало тези мили родни картини толкова вълнуващо, че собствените ми спомени оживяха, та чак ми секна дъхът...Царство ù небесно на твоята баба, която е била всъщност феята от приказките по онова време за теб.
Сполай ти за тези споделени спомени, за тоя
взрив от обич, Влади! Тук написаното е в пълен вариант и затова отново
ще го споделя, та повече хора да се докоснат до тези святи емоции...
Ето как се изграждаше някога ценностната ни система - чрез добродетелите на нашите баби...И моята баба Любина беше великолепен човек - към спомените за нея винаги посягам като към светиня!
Georgi Vitanov Bogat:
Ееей,Владина! Недей така сега!Имаш грешка!Бабичката която описваш не е твоята,а моята баба Катерина.Не ми се вярва да е имало и други баби като моята,така,че дай да седнем да се разберем като хората.Ти за моята ли баба говориш или за твоята?!?... Хайде,холан!...
Мари Хигелс:
Не, не - за моята баба говори Владинчето...По-верен портрет никой не беше й нарисувал до сега. Като все отлагам да го направя, така е - Влади ме изпревари. Благодаря, мила, че обичаш по такъв искрен и неповторим начин родната си баба, а всъщност и баба ми Любина, и всички онези българки от онова време, дето с небесни лъчи галеха своите внучета и ги превръщаха в грейнали цветя- всички те са обичани от нас именно по този начин - с преклонение пред тяхната самобитна обич. Правеха го по делнишки, без грам превземки, а любовта им - неповторима, милувката - богородична...Отключваха в нас цъфтенето на доброто така, както само благословените души умеят!
<3 br="" nbsp="">-----
Таня Коларова:
И аз помня как предеше баба,така съм я гледала в захлас,помня имахме и стан в къщи,на който тъчеше черги,но сега имаме останали само 2 тъкани черги,измодерихме се ,купуваме изкуствени боклуци,а не ценим истинското,хваща ме яд.
Владина Цекова:
Оооо, как обичам черги... домът ми е модерен , но има черги... пазете ги и ги ползвайте..
<3 br="" nbsp="">Мария Абас:
Вечна й памет! Била съм на 10г., когато е починала, а си я спомням толкова ясно...Спомням си как ходех при нея да си говорим и да ми разказва истории...И дядо Дочо си го спомням как ни даваше бонбони "Лукчета" от джоба си...Такива хора никога не се забравят!Те живеят в спомените на хората, които са има щастието да се докоснат до тях!
Ето как се изграждаше някога ценностната ни система - чрез добродетелите на нашите баби...И моята баба Любина беше великолепен човек - към спомените за нея винаги посягам като към светиня!
Georgi Vitanov Bogat:
Ееей,Владина! Недей така сега!Имаш грешка!Бабичката която описваш не е твоята,а моята баба Катерина.Не ми се вярва да е имало и други баби като моята,така,че дай да седнем да се разберем като хората.Ти за моята ли баба говориш или за твоята?!?... Хайде,холан!...
Мари Хигелс:
Не, не - за моята баба говори Владинчето...По-верен портрет никой не беше й нарисувал до сега. Като все отлагам да го направя, така е - Влади ме изпревари. Благодаря, мила, че обичаш по такъв искрен и неповторим начин родната си баба, а всъщност и баба ми Любина, и всички онези българки от онова време, дето с небесни лъчи галеха своите внучета и ги превръщаха в грейнали цветя- всички те са обичани от нас именно по този начин - с преклонение пред тяхната самобитна обич. Правеха го по делнишки, без грам превземки, а любовта им - неповторима, милувката - богородична...Отключваха в нас цъфтенето на доброто така, както само благословените души умеят!
<3 br="" nbsp="">-----
Таня Коларова:
И аз помня как предеше баба,така съм я гледала в захлас,помня имахме и стан в къщи,на който тъчеше черги,но сега имаме останали само 2 тъкани черги,измодерихме се ,купуваме изкуствени боклуци,а не ценим истинското,хваща ме яд.
Владина Цекова:
Оооо, как обичам черги... домът ми е модерен , но има черги... пазете ги и ги ползвайте..
<3 br="" nbsp="">Мария Абас:
Вечна й памет! Била съм на 10г., когато е починала, а си я спомням толкова ясно...Спомням си как ходех при нея да си говорим и да ми разказва истории...И дядо Дочо си го спомням как ни даваше бонбони "Лукчета" от джоба си...Такива хора никога не се забравят!Те живеят в спомените на хората, които са има щастието да се докоснат до тях!
Виолета Нейчева:
СВЕТЛИ И ТОПЛИ СА ВИНАГИ СПОМЕНИТЕ ЗА НАШАТА БАБА ПИЛЯ...РАЗКАЗВАМ ВСЕКИ ДЕН НА СВОИТЕ ВНУЦИ,А И СЕГА С МИМИ СЕ ВЪРНАХМЕ НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО...БУЧКИТЕ ЗАХАР НА ДЯДО ДОЧО,КОИТО ВИНАГИ НОСЕШЕ В ДЖОБОВЕТЕ СИ И РАЗДАВАШЕ НА ДЕЦАТА...А БАБА ВАСИЛЯ ,ЗА КЪДЕТО И ТРЪГНЕШЕ ТРЪГВАХМЕ И НИЕ....ЗА ДА СМЕ БЛИЗО ДО ПРИКАЗНИЯТ И СВЯТ...
Яна Монева:
Чета те и ме хваща нещо за гърлото, сещам се за моята баба и детство и си мисля, че не случайно баба в превод на всички езици е Велика Майка:).
Владина Цекова:
Яна, и мен ме е хванало нещо за гърлото.. от сутринта.. Още не съм ходила до магазина да накупя локум ,че баба го обичаше и да го раздам .. И на църква отивам след малко... Много ми е дала.. наистина.. Понякога си мисля,че това са си лични мои неща и защо ли ги качвам тук, но пък си викам- толкова мили неща всъщност е добре да се споделят, защото днес децата нямат това.. или по- голямата част... та тези спомени от бабиното време са по- скоро някакви такива носталгични и доста поучителни.. Благодаря ,Яна, за милите думи.
СВЕТЛИ И ТОПЛИ СА ВИНАГИ СПОМЕНИТЕ ЗА НАШАТА БАБА ПИЛЯ...РАЗКАЗВАМ ВСЕКИ ДЕН НА СВОИТЕ ВНУЦИ,А И СЕГА С МИМИ СЕ ВЪРНАХМЕ НАЗАД ВЪВ ВРЕМЕТО...БУЧКИТЕ ЗАХАР НА ДЯДО ДОЧО,КОИТО ВИНАГИ НОСЕШЕ В ДЖОБОВЕТЕ СИ И РАЗДАВАШЕ НА ДЕЦАТА...А БАБА ВАСИЛЯ ,ЗА КЪДЕТО И ТРЪГНЕШЕ ТРЪГВАХМЕ И НИЕ....ЗА ДА СМЕ БЛИЗО ДО ПРИКАЗНИЯТ И СВЯТ...
Яна Монева:
Чета те и ме хваща нещо за гърлото, сещам се за моята баба и детство и си мисля, че не случайно баба в превод на всички езици е Велика Майка:).
Владина Цекова:
Яна, и мен ме е хванало нещо за гърлото.. от сутринта.. Още не съм ходила до магазина да накупя локум ,че баба го обичаше и да го раздам .. И на църква отивам след малко... Много ми е дала.. наистина.. Понякога си мисля,че това са си лични мои неща и защо ли ги качвам тук, но пък си викам- толкова мили неща всъщност е добре да се споделят, защото днес децата нямат това.. или по- голямата част... та тези спомени от бабиното време са по- скоро някакви такива носталгични и доста поучителни.. Благодаря ,Яна, за милите думи.
Няма коментари:
Публикуване на коментар