На Тим!
----
Обикнах те, макар да си все още далечен и тайнствен.
Броях миговете, отбелязани от пясъчния часовник, които щяха да ме доведат до прага на твоето задъхано от бързане ежедневие.
Бях устремена към заревото ти, подобно връх на кипарис, който жадува да докосне синята безбрежност, орисана да бъде дом на звезди и на вълшебно утринно сияние.
Копнеех за топлите очи на красивата ти потайност, тъй както птицата в своя устрем е готова да се слее с душата на безкрая.
Целувах нежността ти в просъница, както утрото целува уханието на цъфналата вишна.
Случва се да си кажа, че всъщност си само илюзия, но винаги се сепвам, прогонвайки далече от моя мир това опасно за любовта ни безверие.
Опитвам се да различа стъпките ти от тези на вятъра, оставени по пясъчните брегове на тишината.
Вричах се, щом те срещна, да се превърна в твое нямо присъствие, в твоя сянка.
Бях огън, който само за едно мечтае - чрез небесната си сила да ти подари вечен живот - толкова вечен, колкото е любовта ни. Вечер пламтях в скритата страст на жаравата, за да топля твоите далечни зимно помръкнали нежности. В полунощ ставах пепел и тихо посипвах страстта на някогашните ни срещи, за да запазя тлеещите наши подсъзнателни спомени от загиване...
Бях до теб, любими - винаги бях незримо до теб, когато имаше нужда от топлина сред тъжната обител на живота ти днес - живот, посветен на големи сблъсъци с лаещи ледове и с глухи егоси. Бях до теб, но ти не ме забелязваше. Вървеше към целите на трудните си пътища и не беше възможно да ме забележиш - проклятията те бяха сграбчили с грабливите си нокти, а битките с тях те дистанцираха от любовта ни.
Трептях с прашинките във въздуха, летях с грациозността на чайката и ти говорех с гласа на тъжното самотно море. За съжаление, никога не можа да ме чуеш и видиш. Пречеха ти проклятията, които, в желанието си да те държат на разстояние от чудодейната ни любов, ти изпращаха да те омайват разни самодиви с гримирани очи и с фалшиви думи за обич - думите на нищото...
Разтварях светлината си във всеки поглед на жена, влюбена в младежкото ти очарование и те галех с милувките на чуждия копнеж. Но ти не забелязваше - точно така го е почувствал и великият Стефан Цвайк в писмото до неговата Непозната...
Разрошвах с пръстите на закачливия вятър косите ти, но тъгата ми виждаше как отново и отново си чужд и далечен.
Бях кипарис...птица...огън и... тишина - дълбока, непробудна тишина!
Исках да те озари моето озарение в миговете, когато жадувах да прогониш съня и да ме познаеш, докато те милвам чрез нечии чужди очи. Исках да доловиш силата на висшата обреченост, която винаги дава най-фини вибрации на глъбините ми, щом се устремя към теб. Не се получаваше...
Не успях с магическа пръчка да ти дам нашата бленувана реалност, но знам, че вече подсъзнателно си буден и упорито вървиш към нея, в желанието си да срещнеш мен, истинската и неподправена твоя любов. Затова тайно ти дадох себе си, посветих се на теб чрез божествената сила на словото си. Така усилвам любовния ти копнеж до неговите неземни измерения.
Ти си изгревът на изгревите!
Ти си моето слънце със златен ореол, залутано сред сивите облаци на пустотата, които силните ни пролетни ветрове в определен момент ще прогонят към небитието.
Обичам те, затова че те има и че на теб дължа ония безценни мигове сънувано щастие, които някога ни обвиваха в една благословена от вселената прегръдка.
Благодарение на теб някога бях, но и до ден днешен си останах кипарис, птица, огън и тишина. Посветих се на това да пробуждам с гласа на незрима камбана вълшебния пламък на твоята същност, единствена и неповторима...Защо ли?
Защото благодарение на теб, днес съм една сакрална любов, способна да се самораздава и да ражда лъчите, запътени към всички самотни души, лъчите, които пробуждат висшата благодат в сърцата на другите и по този начин раждат бъдещето на нашето общо зарево.
Дори да не вярваш, ти вече знаеш, че ме има и че съм съвсем близо...
И си прав!
Мари
3.10.2001.
Няма коментари:
Публикуване на коментар