1630. ЧЕТИРСТИЯТ МИ РОЖДЕН ДЕН.../16.10.2020/

На четирсет бях...Животът помни

как ми поднасяха букети...

И стана празникът заря огромна,

щом  любовта сюрприз ми спретна...

Бях на четирсет!... Музика неземна

ме въртеше в танц със кавалери.

Не успявах дъх да си поема...

Чух, че ме обичали безмерно.

Любовта на бившите момчета

някога съм палила негласно...

Без да знам, съм карала да светят

във сърцата им красиви страсти...

Танц след танц... Все някой ми шептеше

как съм греела в света му тъжен...

Боже! Изповед ли звездна беше?

И защо се озовах в окръжност?...

Значи затова слънца откривах

във очите, следващи ме тайно?

Класната ни стая вместо сива,

всеки ден бе утринна безкрайност...

Насред танца слушах думи, крити

дълго време в здрачна катедрала...

Чувствах се като душата- скитник,

след пречистващ глад мираж съзряла...

Слушах ги притихнала и нова,

сгушена във чуждите копнежи...

Всички те за нов живот готови,

чакаха мечтаната си нежност...

На четирсет бях! Щастлива фея

сред шумен ресторант с искри в очите...

Тепърва щях с години да живея

в плен на любов, зад сто кошмара скрита...

16.10.2020, петък, 0,10ч.
На въпросния ми рожден ден /първи юли/ в Плевен дойдоха в ресторанта почти всичките ми съученици от механо-електротехникума /винаги съм била бедна и затова те предварително са решили сами да си поемат сметките/... Бях все още в тримесечен пречистващ пълен глад и вечерта си позволих само малко алкохол... Всичко, написано в стихотворението е вярно и силно ме разтърси неочакваното откритие, че доста от момчетата от класа са били влюбени в мен, без да съм го подозирала...