В тази облачна вечер ми зазвуча тъжна мелодия, не знам от къде дошла в мен
и написах текст към нея...
---
Стопявам се, превръщам се в забрава,
защото си далечен ням рефрен...
Животът черен облак е тогава,
когато любовта е вик вгорчен!
ПРИПЕВ:
Не ме вини... Не се сърди,
че днеска всичко в мен е стон стаен!
Сред всички облачни следи
дано откриеш светъл път към мен...
Далечен си...Дъждът ли те отмива?
И гръм ли твоя глас застопори?
Камбана ми напомня, че съм жива
и че очакваш моите искри...
Знам - учеше ме да съм всеотдайна,
в гласа ми оптимизъм да звучи...
Но как да бъда огнена безкрайност,
щом все мълчат здрачените очи?!
ПРИПЕВ:
Не ме вини... Не се сърди,
че всичко в мен е стон и той расте!
Изгубих се като преди,
когато бях най-тъжното дете...
Нирвана сибемолно в мен запява
с гласа на свечерен отчаян зов.
Но ето - пиша стих за незабрава...
Все пак съм твоя вяра и любов!...
16 юни, 2021, 20,24ч., сряда.
Няма коментари:
Публикуване на коментар