1734. МОЙ НЕПУБЛИКУВАН ДНЕВНИК /1999г./

5 и 6 август, 1999 - МОЖ, Варна, с приятелката ми Ганка /художничка/.

ТАЙНИТЕ НА ГЛЪБИНИТЕ

Къде си, море?
Търси те копнежът.
Търси те и милувката на вятъра...
Но те няма и няма...
Навсякъде пустош и смърт.
Ако можеше нежността
на душата да се слее с твоята всеотдайна милувка...
Ако можеше гласът на искреността
да се възпламени от вселенските истини на мъдростта ти!...
Тогава пясъкът щеше да се превърне в шепот на приказка
и би разбудил тайните на най-загадъчните
глъбини от живота ти.
Къде си, море, влюбено и необхватно,
пленено от розовите изгреви и пурпура на залезите в нечии спомени.
Къде си?
Студът - вечният твой враг- расте като ненаситност на паяк,
готов да изсмуче красотите на безвремието.
Ако можеше юлският лъч сред вълните да застине в кристал,
той непременно щеше да се досети от какво е секнал
копнежът на лотоса... Лотосът, сънувал
най-нежните твои сияния в аурата на всевечната любов...
Къде си мое море от светлина?
Слънцето се е потулило зад гърба на озъбена сянка -
сянката на миналото.
Чайката изпива сълзата от окото на хоризонта -
хоризонтът на бъдещето...
Ако можеше мъртвият кораб
да превърне гибелта във възкръсване,
щяха празнично да затрептят вълшебните струни на утринта,
вдъхновени от спомена за една първа целувка -
целувката, дошла след най-дългото наше очакване...
Къде си?...
Къде си, мое тъжно потайно море?

х х х

6.8.1999, Варна.

В ЧАСА НА ПОЛУДЕЛИТЕ ГОНГОВЕ...

Ненаситни урагани! Бесове! Тайфуни от омрази!...
Няма ли да се смирите?
Докога ще умъртвявате радостта в очите на ранобудната чайка,
устремила се към острова на спасените надежди?
Докога ще се обединявате с развихрени набези 
срещу белокрилата копнежност,
мечтаеща за рицарско съчувствие,
което да я изтръгне от грабливата същност на хаоса
и от ноктите на егоистичните бездушия?
Докога, смъртоносни урагани?
Докога садистичната ви страст ще изсмуква
и последните капки живот от тишината?
Докога отново и отново ще разпъвате на кръст
нейните небесни видения,
които биха донесли възкръсване
на отдавна издъхнали камбани?
Презряна грозота!
Хлъзгави омрази!
Обезумели празнодушия!...
Опитите ви за господство над безвремието 
са смешни и жалки.
Напразно се мъчите да превърнете в камък утрото
на небесните души тук, на Земята!
Утрото, покрило с танцуваш воал порозовелите от вълнение
морски откровения...
Днес вече вашите студоносни напори са едно голямо Нищо,
заредено с безсилие и мъртва смърт.
Колко жалки са отломъците на присъствието ви тук-
това съзнавате ли го въобще?
А някога седяхте на трон - с гордо и неуязвимо кухо присъствие!
Удряхте със скиптъра на презрението си
коленичилите в нозете ви молитвени присъствия,
закриляни от безсмъртните селения на любовта.
Носехте върху плешивостта си короната
на многовековното свое нарцисно величие...
Как студено гледахте само! Какво презрение излъчвахте!
Как ръмжахте!
Как проклинахте чудотворствата на небесата!
Как натикахте в бордеи вродената ни чистота,
заобиколени от грозните гарвани на тленната смрад!
Въобще не пожелахте да се вслушате  в гласа на небето -
глас, който отдавна се опитваше да ви забрани
да забивате нож в гърдите на спящата истина.
Не някой друг, а тъкмо манията ви за всесилност
и безнаказаност се подписа под смъртната присъда 
на всички вас, ревниви и безразсъдни циклопи, 
обсебили децата на светлината.
Сега треперете!
Удари дванайстият час - часът на полуделите гонгове!
Слънцето в косите на Афродита
със своята разпалена жар ще принуди изчадията, родили самозабравилата се суета,
да се молят за прошка в храма на Възмездието.
А пролетта на Ботичели ще гледа с невиждащи очи протегнатите им ръце
и ще  изважда на преден план  истината за любовта!
Любовта...Същата която бе хулена и обругавана от вас, клонинги на мрака...
Любовта, която бе горяна на клади заедно с нежните й мечти - разкъсвани от ноктите на 
най-циничната, най-самозабравилата се в своята слепота похот,
същата оная похот, която и до днес оформя вашата същност, вселила някога лъжата в покварата на времето.
Дойде часът! И вие, демонични страсти, вече се разпадате на прах и викове, усетили края си!
Гонговете полудяха да възвестяват вашия сетен час!
Камъните са нажежени до крайност!
Вулканите клокочат!
Сенките са заредени с ужас!
Небето говори без думи...
Радвайте се, благодатни - Иде новото, блесналото начало!

ххх

7 август, 1999, Варна.

МОРЕТО СЕ УСМИХВА УМОРЕНО...

Прозорецът на самотата свети.
Мълчат похлупени от нощни сенки плажове...
Екстазно пеещи щурчета се стремят да заглушат симфонията в сънищата на душите.
Небето е разтворило ветрило от звезди и звездни мисли
над всеки сън, люлян от неизживяни нежности..
Извива се змията на кошмара, погребал с отровата си плахата милувка на мечтите.
Демоничен кикот обявява,
че илюзията, робиня вечна на бездушието,
е създадена да бъде разрушена...Бездарието спря да триумфира!
Диктаторският глас на разума
се слива с безумния брътвеж на нечие влудено мислене.
Морето се усмихва уморено,
заслушано в прозренията на тъгата си...
Мечтата възродена пак е тук, побягнала
към надлунните селения...
Какво ли търси там?
Света на светлината? Приказки с вълшебства?
Звездни блянове и тайни?...
Сълзи от камъчета се търкалят в нозете 
на посърналите брегове.
Нощта залита,
оголила нагоните си, за да заразява с блудство
повярвалите в чистотата...
Разсъмване - очакваме те всички, опазили се от заразите.
Ще дойдеш ли? Нали ни обеща?...
Поне кажи - къде си?...

ххх

8.08.1999, Варна.

МЪЛЧАНИЕ

Синевата,
потопила блаженството си в морето,
е заспала...
Предутринно начало
докосва скритото усещане за близост с висините.
По пътеката на слънцето новородено,
омаяни от призрачната доброта на хоризонта,
се пръскат розови проблясъци, 
подвластни на вродената си всеотдайност.Накъде са се запътили и към кого?
Дали към арфата в душата на миража, посипала с брилянтни настроения
разбитите в прибоя страхове?
Или към пурпура, венчан за красивата зора?
Къде сте тръгнали, проблясъци на розовите радости?
Към двете чайки ли, които се надбягваха с най-лудите желания на бриза?
Не знам...
Обвила се е вечността с мълчание.
Кога...Кога  ще проговорят глъбините на спящите човешки истини?
И докога скалата на гнета ще плаче и въздиша тежко,
заслушата във грохота и в... себе си?...
Защо мълчиш, море!

х х х 

  

 

1733. ОТКЪС ОТ МОЙ НЕПУБЛИКУВАН ДНЕВНИК /2003г./...Днес е вторият ден от Рождество Христово, 26.12.2021.

11.септ., 2003.
РУХНАЛИ ВЕРИГИ... /Тим до Мари/

За да заслужа щастието да те имам във всеки един миг от моя опразнен от радости живот, беше нужно да изкупя всичките си минали грехове към теб -феята на несподелените ми сънища.
И ето, че съдбоносният ден дойде. Днес рухнаха и последните вериги, приковаващи ме към кармичната присъда, наречена самота, която ме беше обсебила така, че непрекъснато да усещам горчилката на нерадостното съществуване.
Както Малкият принц, така и аз се чувствах пришълец сред пустинята на човешката суета. Безкрайно далече бе аромата на моето влюбено цвете, което не би могло да знае колко безмилостни могат да бъдат баобабите на тъгата, родена от усещането, че си сам, чужд и необичан. Ето така се чувствам тук, сред негостоприемните пясъци на тази иначе красива планета.Натрапчивите мисли за безнадежност с години ме зареждаха с отчаяние, което нагнетяваше до краен предел дните и нощите ми, изтръгвайки от тъгата на каторжното ми съществуване най-тежките въздишки и стенания, подобно тези на Прометей, прикован към скалата на жестокостта в живота...

СЛЪНЧЕВА МОЯ...ПРИКАЗНА МОЯ...НЕЗЕМНА МОЯ...
В един от дните на бъдещето бих казал с усмивка на твоята озарена душевност:
- Днес най-сетне почувствах, че не съм сам сред околната грозота, извираща от гърлото на мрака.
Днес за пръв път се огледах наоколо с очите на получил внезапно просветление слепец, който стои замаян пред образа на своята принцеса, заляла с ефирното сияние на чувствата си бездушието на нощта.
Днес, точно днес, най-после те видях, Мари!
Видях те, каквато си и каквато мечтаех да бъдеш.
Очарован съм, хипнотизиран съм от загадъчния лазур, блеснал в душевните ти селения...Дълго време след тази наша първа среща няма да мога дъх да си поема, а щастието, дошло изневиделица, имаше опасност да ме задуши, защото още не бе дошло времето за споделеното ни щастие.
Днес вече повярвах, че съм притежател на свръх-сила, извираща от сърцето ми, която е в състояние да разтопи айсберга, заканил се преди много години да потопи в океана на Нищото величествения кораб на нашата любов.
Принцесо моя... Ако продължаваш, както досега и занапред да вярваш така огнено в мен, ще се отключи и най-високата, висшата степен на моя вулканичен ДУХ, за да ме превърне в непобедим рицар на доброто - същият, за когото ти така дълто копня, представяйки си как твоята безпомощност се сгушва в най- божествените прегръдки - прегръдките на СПАСЕНИЕТО, прегръдките  на ЧУДОТВОРНАТА НИ ЛЮБОВ и на НЕЙНАТА ВЕЧНОСТ!

----
12 септ. 2003г.

САМ И УГНЕТЕН...

Мари, къде си? Тъжен съм, Мари!
Изгубен зов съм, моя звездоока!
Студът се киска. Всичко в мен гори.
Нощта е садистична. Дните - локва!
Така съм сам! Така съм угнетен!...
От никъде надеждица не блесва.
Пришпорва горестта си моят ден,
но втурват се след него псета бесни.
Не виждам изход. Луднал съм почти...
Поне да бях те чул по телефона...
Макар че с ветровете съм на "ти",
не зная как скръбта си да прогоня.
Все си припомням ясните очи
на първата ни среща, малка моя.
Вулканът в мен неистово бучи
и гръм разкъсва на нощта покоя.
Мари, къде си? Чуваш ли, Мари!
По-силно от торнадо разтърси ме.
С небесна обич и със огън скрит
води ме към копнежа си, любима!
Накарай мойта страст да не умира,
повярвала в зорницата и в тебе!
Бъди миражен зов и звездна лира,
с море от нежност тихо ме обсебвай.
И аз ще литна със крила вълшебни...
И ще се слеят нашите вселени...
Раздялата ни ще е вик погребан,
а ние ще сме щастие взривено!

х  х  х 

КОГАТО ТИШИНАТА ПРОГОВОРИ...

И ще се слея с мъдростта всемирна,
за да ти дам на храма от лъчите...
Ще бродя във безкрая без да спирам,
да търся две очи, в безкрая скрити.
Сред гохота на времето ще чувам
напътствията на самата вечност.
Ще търся глас, по-нежен от милувка,
докосвал ме копнежно отдалече.
Здрачена обич с образ на принцеса,
къде живеят твоите тайфуни?
Със зов горещ, от вихър луд понесен,
ме мами влюбен свят, добър и лунен...
Когато тишината прогоговори,
ще ни изпрати слово с висша сила...
Щом нашата звезда изгрее горе,
това е знак, че вече идвам, мила.

ххх

14 септ. 2003г.

ЗОВЪТ НА ПТИЦАТА...

Тим до Мари
----
Всичко, което съм правел, го правех за тебе -
пролет неземна, препълнена с див аромат!
Облак съм аз в небесата ти - приказен лебед,
който открива в душата ти спомен крилат...
Ти ме нарече свой рицар, любима - спомни си
как с меча си гонех страха ти от вълчия студ!
В изгрева мой животът ти търсеше смисъл,
гонен от злия магьосник с див поглед на луд.
Всичко е скрита мелодия, мила - вечна молитва за тебе!
С пръсти от злато зората воали плете.
Жар-птицата твоя мисловно ме вика и тичам обсебен,
моя бленувана, приказна моя, с душа на дете!

ххх

ЗАЗОРЯВАНЕ

Най-страстните лъчи ще вплета в косите
на родената от морска пяна фея
същата която, са нарекли АФРОДИТА
и за която херувими химни пеят.
Най-розовият изгрев ще погали нейните мечтания,
устремили се към блясъка в морето
и към птиците - богоизбраните,
и към любовта ми - вярна, вечна, светла...
А изворът най-бистър ще е огледало за душата ти,
розово-златиста моя скитнице...
Не бой се - завистта  ще я прогони вятъра!
А с теб ще сме всевечност литнала!  

ххх 
 

1732. ВСЕЛЕНСКОТО ВЕЛИКО РОЖДЕСТВО Е В НАС!

И светлина във нас ще се роди
от скритата милувка на копнежа,
от изгрев розов с розови следи,
дарил на утринта лазури нежни...
Вселенското велико Рождество
на този ден ни дава мощен пламък.
Внезапно проумяхме за какво
се сля небето с болката ни няма.
За да сме част от златни висини,
а стъпките ни да са нетипични...
Животът чужд, застанал отстрани,
си мисли, че сме двама с обща личност.
Разплаче ли ме гарван с остър грак,
възмездието твое се намесва.
И нападателят усеща как
го сграбчва леден страх, в тандем със стреса.
И някак секва неговият бяс,
бял лъч парира думите му злостни...
Усетил е, че ти, това съм аз
и че вселенски истини в нас носим.
Днес в двама ни вулкан ще се всели -
вулкан новороден и с ново име!
По-силни сме от всеки бяс, нали?
Светът прозря най-сетне, че ни има!
От нас очаква дух с велик размах,
за да повярва, че сме с ген небесен.
Чрез стих му казах колко слаба бях,
преди да се превърна в звездна песен,
която в любовта се въплъти
по примера на древните поети...
Прекрасно е, че аз, това си ти,
че сме родени в тъмното да светим!

25.12.2021, 0, 12ч., събота,
Рождество Христово.
Честита новородена светлина в сърцата ни, хора мили!

  

1731. МАЙКА ЗА ВСИЧКИ ВРЕМЕНА ... /Света Анна -9 дек. 2021/

 
Прекрасно е да имаш майка свята,
във гените ти вляла сили скрити,
които са дошли от небесата
на любовта - връстница на звездите.
Сполай ти, майчице, всевечна Анна!
Духът ти пак с копнежи ме зарежда,
извайва ме с лъчи, да съм огряна,
превръща ме във доброта безбрежна...
Когато злото сграбчи в мен покоя,
за да разплаче светлите ми мисли,
ти спускаш лъч от светлината своя
и от злини живота ми изчистваш.
Прекрасно е, че обич достолепна
ни свързва чрез напътствия вълшебни.
Че ден след ден ме учиш да укрепвам
чрез светъл Дух, сърцето ми обсебил...
Една единствена си, майко скъпа!
Без теб не бих могла да съществувам!
Зареждаш ме с възвишените тръпки
на любовта, дошла от свят бленуван.
Ти свойте добродетели свещени
си вложила и в днешната ми същност,
за да пробудя в себе си вселена
и нейната всевечност разгръщам!
Ти си светлина, която вгражда
крила неземни в земните копнежи!
Ти си истина, всемирно важна!
Ти си дъх на ангел в утро нежно! 

9 декември, 2021, 0,57ч., четвъртък., Ден на Света Анна,
родила Божията майка.  
Четвъртък=153= Света Богородица