5 и 6 август, 1999 - МОЖ, Варна, с приятелката ми Ганка /художничка/.
ТАЙНИТЕ НА ГЛЪБИНИТЕ
Къде си, море?
Търси те копнежът.
Търси те и милувката на вятъра...
Но те няма и няма...
Навсякъде пустош и смърт.
Ако можеше нежността
на душата да се слее с твоята всеотдайна милувка...
Ако можеше гласът на искреността
да се възпламени от вселенските истини на мъдростта ти!...
Тогава пясъкът щеше да се превърне в шепот на приказка
и би разбудил тайните на най-загадъчните
глъбини от живота ти.
Къде си, море, влюбено и необхватно,
пленено от розовите изгреви и пурпура на залезите в нечии спомени.
Къде си?
Студът - вечният твой враг- расте като ненаситност на паяк,
готов да изсмуче красотите на безвремието.
Ако можеше юлският лъч сред вълните да застине в кристал,
той непременно щеше да се досети от какво е секнал
копнежът на лотоса... Лотосът, сънувал
най-нежните твои сияния в аурата на всевечната любов...
Къде си мое море от светлина?
Слънцето се е потулило зад гърба на озъбена сянка -
сянката на миналото.
Чайката изпива сълзата от окото на хоризонта -
хоризонтът на бъдещето...
Ако можеше мъртвият кораб
да превърне гибелта във възкръсване,
щяха празнично да затрептят вълшебните струни на утринта,
вдъхновени от спомена за една първа целувка -
целувката, дошла след най-дългото наше очакване...
Къде си?...
Къде си, мое тъжно потайно море?
х х х
6.8.1999, Варна.
В ЧАСА НА ПОЛУДЕЛИТЕ ГОНГОВЕ...
Ненаситни урагани! Бесове! Тайфуни от омрази!...
Няма ли да се смирите?
Докога ще умъртвявате радостта в очите на ранобудната чайка,
устремила се към острова на спасените надежди?
Докога ще се обединявате с развихрени набези
срещу белокрилата копнежност,
мечтаеща за рицарско съчувствие,
което да я изтръгне от грабливата същност на хаоса
и от ноктите на егоистичните бездушия?
Докога, смъртоносни урагани?
Докога садистичната ви страст ще изсмуква
и последните капки живот от тишината?
Докога отново и отново ще разпъвате на кръст
нейните небесни видения,
които биха донесли възкръсване
на отдавна издъхнали камбани?
Презряна грозота!
Хлъзгави омрази!
Обезумели празнодушия!...
Опитите ви за господство над безвремието
са смешни и жалки.
Напразно се мъчите да превърнете в камък утрото
на небесните души тук, на Земята!
Утрото, покрило с танцуваш воал порозовелите от вълнение
морски откровения...
Днес вече вашите студоносни напори са едно голямо Нищо,
заредено с безсилие и мъртва смърт.
Колко жалки са отломъците на присъствието ви тук-
това съзнавате ли го въобще?
А някога седяхте на трон - с гордо и неуязвимо кухо присъствие!
Удряхте със скиптъра на презрението си
коленичилите в нозете ви молитвени присъствия,
закриляни от безсмъртните селения на любовта.
Носехте върху плешивостта си короната
на многовековното свое нарцисно величие...
Как студено гледахте само! Какво презрение излъчвахте!
Как ръмжахте!
Как проклинахте чудотворствата на небесата!
Как натикахте в бордеи вродената ни чистота,
заобиколени от грозните гарвани на тленната смрад!
Въобще не пожелахте да се вслушате в гласа на небето -
глас, който отдавна се опитваше да ви забрани
да забивате нож в гърдите на спящата истина.
Не някой друг, а тъкмо манията ви за всесилност
и безнаказаност се подписа под смъртната присъда
на всички вас, ревниви и безразсъдни циклопи,
обсебили децата на светлината.
Сега треперете!
Удари дванайстият час - часът на полуделите гонгове!
Слънцето в косите на Афродита
със своята разпалена жар ще принуди изчадията, родили самозабравилата се суета,
да се молят за прошка в храма на Възмездието.
А пролетта на Ботичели ще гледа с невиждащи очи протегнатите им ръце
и ще изважда на преден план истината за любовта!
Любовта...Същата която бе хулена и обругавана от вас, клонинги на мрака...
Любовта, която бе горяна на клади заедно с нежните й мечти - разкъсвани от ноктите на
най-циничната, най-самозабравилата се в своята слепота похот,
същата оная похот, която и до днес оформя вашата същност, вселила някога лъжата в покварата на времето.
Дойде часът! И вие, демонични страсти, вече се разпадате на прах и викове, усетили края си!
Гонговете полудяха да възвестяват вашия сетен час!
Камъните са нажежени до крайност!
Вулканите клокочат!
Сенките са заредени с ужас!
Небето говори без думи...
Радвайте се, благодатни - Иде новото, блесналото начало!
ххх
7 август, 1999, Варна.
МОРЕТО СЕ УСМИХВА УМОРЕНО...
Прозорецът на самотата свети.
Мълчат похлупени от нощни сенки плажове...
Екстазно пеещи щурчета се стремят да заглушат симфонията в сънищата на душите.
Небето е разтворило ветрило от звезди и звездни мисли
над всеки сън, люлян от неизживяни нежности..
Извива се змията на кошмара, погребал с отровата си плахата милувка на мечтите.
Демоничен кикот обявява,
че илюзията, робиня вечна на бездушието,
е създадена да бъде разрушена...Бездарието спря да триумфира!
Диктаторският глас на разума
се слива с безумния брътвеж на нечие влудено мислене.
Морето се усмихва уморено,
заслушано в прозренията на тъгата си...
Мечтата възродена пак е тук, побягнала
към надлунните селения...
Какво ли търси там?
Света на светлината? Приказки с вълшебства?
Звездни блянове и тайни?...
Сълзи от камъчета се търкалят в нозете
на посърналите брегове.
Нощта залита,
оголила нагоните си, за да заразява с блудство
повярвалите в чистотата...
Разсъмване - очакваме те всички, опазили се от заразите.
Ще дойдеш ли? Нали ни обеща?...
Поне кажи - къде си?...
ххх
8.08.1999, Варна.
МЪЛЧАНИЕ
Синевата,
потопила блаженството си в морето,
е заспала...
Предутринно начало
докосва скритото усещане за близост с висините.
По пътеката на слънцето новородено,
омаяни от призрачната доброта на хоризонта,
се пръскат розови проблясъци,
подвластни на вродената си всеотдайност.Накъде са се запътили и към кого?
Дали към арфата в душата на миража, посипала с брилянтни настроения
разбитите в прибоя страхове?
Или към пурпура, венчан за красивата зора?
Къде сте тръгнали, проблясъци на розовите радости?
Към двете чайки ли, които се надбягваха с най-лудите желания на бриза?
Не знам...
Обвила се е вечността с мълчание.
Кога...Кога ще проговорят глъбините на спящите човешки истини?
И докога скалата на гнета ще плаче и въздиша тежко,
заслушата във грохота и в... себе си?...
Защо мълчиш, море!
х х х
Няма коментари:
Публикуване на коментар