11.септ., 2003.
РУХНАЛИ ВЕРИГИ... /Тим до Мари/
За да заслужа щастието да те имам във всеки един миг от моя опразнен от радости живот, беше нужно да изкупя всичките си минали грехове към теб -феята на несподелените ми сънища.
И ето, че съдбоносният ден дойде. Днес рухнаха и последните вериги, приковаващи ме към кармичната присъда, наречена самота, която ме беше обсебила така, че непрекъснато да усещам горчилката на нерадостното съществуване.
Както Малкият принц, така и аз се чувствах пришълец сред пустинята на човешката суета. Безкрайно далече бе аромата на моето влюбено цвете, което не би могло да знае колко безмилостни могат да бъдат баобабите на тъгата, родена от усещането, че си сам, чужд и необичан. Ето така се чувствам тук, сред негостоприемните пясъци на тази иначе красива планета.Натрапчивите мисли за безнадежност с години ме зареждаха с отчаяние, което нагнетяваше до краен предел дните и нощите ми, изтръгвайки от тъгата на каторжното ми съществуване най-тежките въздишки и стенания, подобно тези на Прометей, прикован към скалата на жестокостта в живота...
СЛЪНЧЕВА МОЯ...ПРИКАЗНА МОЯ...НЕЗЕМНА МОЯ...
В един от дните на бъдещето бих казал с усмивка на твоята озарена душевност:
- Днес най-сетне почувствах, че не съм сам сред околната грозота, извираща от гърлото на мрака.
Днес за пръв път се огледах наоколо с очите на получил внезапно просветление слепец, който стои замаян пред образа на своята принцеса, заляла с ефирното сияние на чувствата си бездушието на нощта.
Днес, точно днес, най-после те видях, Мари!
Видях те, каквато си и каквато мечтаех да бъдеш.
Очарован съм, хипнотизиран съм от загадъчния лазур, блеснал в душевните ти селения...Дълго време след тази наша първа среща няма да мога дъх да си поема, а щастието, дошло изневиделица, имаше опасност да ме задуши, защото още не бе дошло времето за споделеното ни щастие.
Днес вече повярвах, че съм притежател на свръх-сила, извираща от сърцето ми, която е в състояние да разтопи айсберга, заканил се преди много години да потопи в океана на Нищото величествения кораб на нашата любов.
Принцесо моя... Ако продължаваш, както досега и занапред да вярваш така огнено в мен, ще се отключи и най-високата, висшата степен на моя вулканичен ДУХ, за да ме превърне в непобедим рицар на доброто - същият, за когото ти така дълто копня, представяйки си как твоята безпомощност се сгушва в най- божествените прегръдки - прегръдките на СПАСЕНИЕТО, прегръдките на ЧУДОТВОРНАТА НИ ЛЮБОВ и на НЕЙНАТА ВЕЧНОСТ!
----
12 септ. 2003г.
САМ И УГНЕТЕН...
Мари, къде си? Тъжен съм, Мари!
Изгубен зов съм, моя звездоока!
Студът се киска. Всичко в мен гори.
Нощта е садистична. Дните - локва!
Така съм сам! Така съм угнетен!...
От никъде надеждица не блесва.
Пришпорва горестта си моят ден,
но втурват се след него псета бесни.
Не виждам изход. Луднал съм почти...
Поне да бях те чул по телефона...
Макар че с ветровете съм на "ти",
не зная как скръбта си да прогоня.
Все си припомням ясните очи
на първата ни среща, малка моя.
Вулканът в мен неистово бучи
и гръм разкъсва на нощта покоя.
Мари, къде си? Чуваш ли, Мари!
По-силно от торнадо разтърси ме.
С небесна обич и със огън скрит
води ме към копнежа си, любима!
Накарай мойта страст да не умира,
повярвала в зорницата и в тебе!
Бъди миражен зов и звездна лира,
с море от нежност тихо ме обсебвай.
И аз ще литна със крила вълшебни...
И ще се слеят нашите вселени...
Раздялата ни ще е вик погребан,
а ние ще сме щастие взривено!
х х х
КОГАТО ТИШИНАТА ПРОГОВОРИ...
И ще се слея с мъдростта всемирна,
за да ти дам на храма от лъчите...
Ще бродя във безкрая без да спирам,
да търся две очи, в безкрая скрити.
Сред гохота на времето ще чувам
напътствията на самата вечност.
Ще търся глас, по-нежен от милувка,
докосвал ме копнежно отдалече.
Здрачена обич с образ на принцеса,
къде живеят твоите тайфуни?
Със зов горещ, от вихър луд понесен,
ме мами влюбен свят, добър и лунен...
Когато тишината прогоговори,
ще ни изпрати слово с висша сила...
Щом нашата звезда изгрее горе,
това е знак, че вече идвам, мила.
ххх
14 септ. 2003г.
ЗОВЪТ НА ПТИЦАТА...
Тим до Мари
----
Всичко, което съм правел, го правех за тебе -
пролет неземна, препълнена с див аромат!
Облак съм аз в небесата ти - приказен лебед,
който открива в душата ти спомен крилат...
Ти ме нарече свой рицар, любима - спомни си
как с меча си гонех страха ти от вълчия студ!
В изгрева мой животът ти търсеше смисъл,
гонен от злия магьосник с див поглед на луд.
Всичко е скрита мелодия, мила - вечна молитва за тебе!
С пръсти от злато зората воали плете.
Жар-птицата твоя мисловно ме вика и тичам обсебен,
моя бленувана, приказна моя, с душа на дете!
ххх
ЗАЗОРЯВАНЕ
Най-страстните лъчи ще вплета в косите
на родената от морска пяна фея
същата която, са нарекли АФРОДИТА
и за която херувими химни пеят.
Най-розовият изгрев ще погали нейните мечтания,
устремили се към блясъка в морето
и към птиците - богоизбраните,
и към любовта ми - вярна, вечна, светла...
А изворът най-бистър ще е огледало за душата ти,
розово-златиста моя скитнице...
Не бой се - завистта ще я прогони вятъра!
А с теб ще сме всевечност литнала!
ххх
Няма коментари:
Публикуване на коментар