413. ВЯРВАЙ УПОРИТО! /24-ти февруари/

Минус девет градуса навънка.
Минус девет е и в мене също!
Лед провиснал...Тишината звънка...
Спи блажено дяволската къща.
Само аз с тефтерче на колене,
в зов превръщам мантрите горещи.
От копнежите си свечерени
изгреви извайвам. И усещам,
как ще запулсира всяка клетка,
как и камъкът ще проговори,
как дори и мракът днес ще светне...
Чуваш ли, мой огнен командоре?
Ти и аз сме свят извън тълпата!...
Зима е. И гладни псета вият.
В мрежа тъжните душа се мятат -
чакат своя обещан Месия.
Трябва да им върнем с теб звездите,
да почувстват силата небесна!...
Вярвай, скъпи! Вярвай упорито,
че чрез любовта светът ще блесне!

24.02.1993, 6ч.37мин.

Когато се завърнах от Берлин /1991/, свръхнатоварена от нероните на болните,

лекувани от сеансите ми там, заживях в дома на свързани с моята карма "близки" хора. Те ненавиждаха факта, че денонощно работя, за да превръщам в светлина  студоносните частици, натрупани в тялото ми от пребиваването ми в Германия и по този начин да се увеличават моите чудоносни способности. Тези мои роднини бяха обсебени от злото и ме подложиха на много хули - гавра с личността ми, въпреки че са били неведнъж свидетели на способностите ми да побеждавам болести чрез огнените си пръсти. Дори приятелят на техния син веднъж в собствения им дом и пред очите им захвърли патериците си. Ужасно е да те малтретират най-близките ти хора!

Сили да издържа цели три години и половина ми даваше именно вярата в любовта на все още далечния Тим, който се подготвяше за бъдещата ни среща, преодолявайки други чудовища по пътя си към мен.

Упование намирах във вътрешната си убеденост, , че всичко, което правя и всичко, което ми причиняват подвластните на мрака, е в името на любовта ми към самите тях - ВРЕМЕННО обсебените от злото.

За да се преборвам с тъгата и с ужасното чувство, че съм захвърлена накрай света, самотна и необичана, пишех стиховете, дето днес ви ги давам с щедро сърце. Като видите 1991, 92, 93 година под поредното лирично излияние, знайте, че стихотворението е диктувано от Нирвана през най-тежкия период на живота ми. Тази водопадно изливаща се поезия тогава ми даваше кураж да продължавам да изпълнявам мащабната си мисия, защото изповедта ми под формата на стихове  силно ме разтоварваше психически  в същото време  ме зареждаше с чудотворни сили, за да се спася от набезите на околните бесове, дето ме кълняха, биеха и псуваха.
Горкото ми момченце - то беше свидетел на всички тези гаври спрямо мен, майка му, която никога с нищо не ги провокираше, а само работеше мълчаливо и с вечно тъжни очи. Тогава тежах не повече от 45кг.. Гладувах и мълчах, докато ме превръщаха в парцал тези озверели същности. Сега вече съм завинаги далече от тях! Завинаги! Изпращам им лъчи, за да им помагам, но не искам да ги срещам никога повече!