Небето е оловно натежало.
Вгорчени капки удрят по душите.
А самотата, стресната до бяло,
се свива, в мрачни размисли обвита.
Защо безчувствен, телефонът дреме?
Така копнея, с нежен глас да каже:
- Не се сърди, дете! Но нямам време,
да те целуна и мисловно даже...
Не му се сърдя. На небето - също.
И леденият дъжд не ме смущава.
Напразно този ден е грозно смръщен.
Аз знам - ще грейне слънце! И тогава,
ще имам всичко : любовта, безкрая
и танците, и устрема пробуден...
Ще дойде принца мой! Ще го позная,
подвластна на усещане за чудо!
9.05.1993, 9ч.
Няма коментари:
Публикуване на коментар