С АВТОР МАРИЯ МИХАИЛ /МАРИ ХИГЕЛС/,
Е ИЗДАДЕНА ПРЕЗ 1995 г.
НЕ БИХ ПРОСТИЛА НА СМЪРТТА!/стр.394/
В памет на Дора Габе!
Ужасен миг!... Угасна Дора Габе!
Изплаках си очите оттогава.
Нощта дойде и нагло ме ограби,
но аз не се научих да прощавам.
Не бих простила! Чу ли, смърт сторога!
Пулсира в мене нечовешка сила!
Ще те загробя! Вярвай ми! Ще мога!
Най-сетне знам къде си се стаила!
Изчаквах търпеливо. Дълго чаках,
зловещия си лов да спреш. Не стана!
Изпратих знак, но ти се смя над знака
и продължи да бъдеш Злодеяна.
От памтивек си февруарска хиня.
Покри Земята с язви и с развàла.
Със все леда от тук ще те изрина!
За всеки гроб ще си платиш! Разбра ли!
16.02.1993, 7 ч.44 мин.
Една година от кончината на писателката.
ДОРА ГАБЕ ОТВОРИ ВРАТАТА...ВЛЯЗОХ В ДНИТЕ Ѝ НАЙ-НЕОЧАКВАНО И СТАНАХ НЕЙНА СЕКРЕТАРКА.СЪДБАТА МИ БЕШЕ ОТРЕДИЛА ДА ПРОЧЕТА СТРАНИЦИ ОТ ДЪЛГОЛЕТИЕТО НА ПИСАТЕЛКАТА, НО ТВЪРДЕ СКОРО ЗАТВОРИ МЪДРАТА КНИГА ПРЕД ОЧИТЕ МИ. СЕГА СИ СПОМНЯМ РАЗКАЗАНИ СПОМЕНИ. ДАНО ОЖИВЕЯТ И ПРЕД ВАС ТАКА, КАКТО НЯКОГА ОЖИВЯВАХА ПРЕД МЕН.
Мари Хигелс
/Мария Михаил/
ПОЕЗИЯТА НЕ СЕ СЪЗДАВА С ГАЛЕНЕ, А С ТРЕВОГА И ДОРИ СЪС СЪЛЗИ.
Дора Габе
Дора Габе е изменила на своя навик да поляга следобед за час-два. Вълнува се. Изглежда, че в това нетипично за визити време все пак очаква някого, след като е облякла официална дреха, а масата в хола е наредена като за празник. В кухнята кипва кафе. След малко, веднага щом се звънне, тя ще заситни към вратата да отвори. Ще се усмихне на гостенката си и, погалвайки поднесените й цветя, с приятно суетене ще заговори:
- Какъв прекрасен букет! От къде набрахте тези ароматни рози?... Заповядайте, влезте в хола...Ах, как забравих! Преди няколко дена тук беше едно мое внуче - Калинка. То заключи вратата на хола и изгуби ключа. Затуй през тази врата не може да се мине. Какво палавичко е това дете!... Елате, ще минем през кабинета... - И писателката отвори вратата на стая - неголяма, светла, която личи, че освен за кабинет, служи и за нощувка. Наредбата тук е скромна, без излишна украса. Стените са "облечени" с богата библиотека, а до книгите - портретче на Яворов с автограф.
ТОЧНО ТУК Е МЯСТОТО, ЗА ДА СЪОБЩЯ НА ЧИТАТЕЛИТЕ, ЧЕ В "ТЪЖНИТЕ ОЧИ..." СЕ ГОВОРИ ПРЕДИ ВСИЧКО ЗА ГОЛЯМАТА, МАЛКО ИЗВЕСТНА НА ШИРОКАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ, ЛЮБОВ МЕЖДУ ДОРА ГАБЕ И ЯВОРОВ. ИЗПОВЕДТА НА 94,95-ГОДИШНАТА ПИСАТЕЛКА ЗА ОТНОШЕНИЯТА ИМ Е ПОДКРЕПЕНА С ПИСМАТА МУ ДО НЕЯ, С ЛИЧНИЯ ДНЕВНИК НА ЧОВЕКА, КОЙТО ЧРЕЗ ИНТРИГА ГИ Е РАЗДЕЛИЛ И С ДРУГИ АРХИВНИ МАТЕРИАЛИ.
/Продължаваме прекъснатия разказ/
Очите обхождат тишината, за да стигнат до кръгла стилна масичка, бюро и диван, преди да са се спрели с възхищение върху старинния шкаф, връстник на един, потъмнял от спомени кът с кристално огледало и с разни принадлежности за тоалета на една дама. Всичко е семпло - нищо излишно. Зад уморените дипли на плюшена завеса блесват стъклата на портална врата, която води към втората стая - гостната.
- Седнете ето на онова кресло-червеното. А аз ще седна на кафявото. -предлага с мил жест домакинята.- Но първо ще ме извините... - Кафето е готово. Ей сега ще го донеса от кухнята.
Гостенката е приседнала на крайчеца на фотьойла. Холът е пълен с нещо необяснимо, което предизвиква конвулсия в стомаха. От къде ли се е взела тая тайнственост, заедно с усещането за пълно откъсване от външния свят? На пръв поглед нищо не подсказваше, че жената с набраздено от годините лице, която току-що излезе, заметната с топъл шал и олюлявайки се по старчески, е всеизвестната Дора Габе. Каква разлика между младостта й, която помним от портретите в читанките и сегашната й външност, маскирана с покривалото на дълголетието! Деветдесет и повече годишна, тя се е извисила над понятията ни за време и реалност. За нея с положителност се знае, че, пресявайки необятното, е съхранила спомени за няколко епохи. А останалото? - Това са дълбоките чувства на поетесата, обжарвали дните и нощите й без милост. Чудно ли е тогава, защо очите на достолепната жена, обръщайки се към сенките на миналото, винаги излъчват тъга?
Останала сама, гостенката се вълнува. Смущението й избива в огън по лицето. Всичко наоколо е като живо, особено тези старинни портрети, гледащи втренчено, така, както само те умеят. Дора Габе се беше приближила неусетно и тихо промълви:
- Това е племенницата ми-Катето /1/, пианистка... А това съм аз.
От стената, вглъбена в себе си, спокойно и унесено гледа жена на около 30 години. Приседналата й фигура, с подчертан от черната рокля финес, заедно с грациозно отпуснатата в скута ръка и с опънатите назад тъмни коси, контрастиращи на лицето - всичко в този образ трепти от изящност и от нещо, което те кара да се чувстваш малък и нищожен, като че си докоснат от диханието на самото съвършенство.
- Не ме гледайте каква съм сега. Заварвате ме в най-окаяно физическо състояние, защото съм на 91 години. /Всъщност, през 79-та година Д.Габе е на 93 години. - бел.а./ А бях млада, хубава...Е, хайде да видим Вашите стихове. Какво работите?...А-а, детска учителка? Това не е много хубаво. Децата ще Ви пречат. За писането трябва спокойна атмосфера...
След още няколко разменени мисли, смутената млада авторка изважда от папката си стихотворение с посвещение "На Дора Габе".
- Е, добре. Но-о...аз не мога да чета - болни са ми очите. Наскоро ги оперираха. Не мога и добре да чувам. По-добре Вие ми го прочетете... - Но още в началото, след първите плахо произнесени строфи, поетесата махва с ръка:
- По-високо... - И след миг гласът й отново е категоричен: - Не. Още по-високо!
В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО!
На Дора Габе.
Преди буквара още да отворя,
аз сричах вече стихове познати.
А мама казваше ми: "Леля Дора
ги е написала за вас, децата..."
Сега, когато вече съм голяма,
прочетох пак за Катето и Джори.
Видях ги, как играеха на "дама"
и стихче посветих им, после второ...
Не те познавам, поетесо мила,
но ти ми вдъхна обич към децата.
Така ми даде част от свойта сила -
за мен си повече от майка свята!
/"да пея песента, от тебе пята!" - това е окончателният вариант на финала. -бел.а./
8.09.1979.
-------
Вече са отшумяли акордите на поантата...Пауза. Неочаквано Дора Габе се изтръгва от дългия унес и кима:
- Да-а... Искрено написано. Благодаря Ви...Но не бива в никакъв случай да има накрая това "майка свята". Майката не е икона, за да е свята. Нито аз мога да бъда за Вас повече от майка. Помислете си за друга дума. Ако ми разрешите, аз ще го поправя...
В следващия момент писателката се е облегнала назад и цялата й визия излъчва напрегнато внимание. Слуша стихове за деца - за най-малките. От време на време се усмихва на непринудения хумор в тях.
...Защото не дават
със тях да играя,
а после ми викат
"ревливата Мая".
- Точно тъй трябва да се каже! В стихотворението за най-малките трябва да има на първо място конфликт. Например, детето иска да има нещо, а не му се дава. Или то иска да извърши нещо, но някой му пречи, както е при това момичевце. Идеята никога не се разкрива от името на поета. Как детето вижда света и как той е влязъл в неговата главица - ето го пътят, по който трябва да върви написаното...Четете сега по-нататък.
...Не мога, дечица,
сега съм заета.
Измих две чинии,
но чака ме трета!
- "Трета"!...Браво! Много хубаво! После?
...Вън като излезе мама,
счупих лампата голяма.
Щом съм слънце, вместо нея
аз във стаята ще грея!
- Ха-ха-ха...Хумор. Чудесно! Децата обичат да се смеят. Друго?...
Оценките на Дора Габе идват спонтанно. Критическото й внимание, изострено от дългогодишния опит, веднага улавя същественото: "Това е то...Всичко друго зачертай." И младостта се подчинява, за пръв път щастлива, че ще зачертава труда си. За пръв път безропотна. Защото знае - изправена е не пред редактора на своя ръкопис, а лично пред твореца Време.
Дора Габе не се заседява за дълго при баналната идея - просто я подминава. А за стихотворение, което е в хармония с изискванията й,казва: "Хубаво! Това е детско - истинско!" И толкова. Но заради груба грешка, ще викне. Пред невниманието ще вдигне укорителен пръст. Защото, както казва тя "ПОЕЗИЯ НЕ СЕ СЪЗДАВА С ГАЛЕНЕ, А С ТРЕВОГА И ДОРИ СЪС СЪЛЗИ!".
Вече от няколко минути папката лежи затворена на масата. Няма непрочетени стихове.
- Да-а... - нарушава мълчанието гласът на мъдростта. - За да събужда интерес, детската поезия трябва да докосва различни теми: морето, гората, семейството, а най-много - детската игра.В една /стихо/сбирка може да има няколко цикли с различни теми. -замисли се и продължи. -Много важно е, какви са рисунките в книжката. Децата се радват не само на игривото и интересно стихче.Те по-добре и по-бързо го запомнят, ако картинката е пъстра и майсторски направена.
След въпроса "Кога стиховете за деца остават в паметта на много поколения?", Дора Габе се оживи и дълго време говори за книгите, посветени на подрастващите.
- Когато се пише само за онова, което е най-близко до малкото дете и се използват неговите думички, тогава се получава. Поетът трябва да умее да се оглежда наоколо с очите на детството. Протегнатите ръчички към мама, силните ръце на татко, който издига детенцето то-олкова високо /тя вдига ръце нагоре/...после - счупеното носле на куклата-палячо и всички въпроси на детето, свързани с неговите преживявания - ето кое пробужда интереса на най-малките. Само стихотворения, пълни с детски свят, оставят следи в много поколения.
Но-о, не бива да се забравя, че днешните деца са по-умни от вчерашните. Те познават телевизора, ракетата, звездите. Затова и стихчетата трябва да са по-други, днешни. Картинките - също.
Има редактори, които хвърлят в коша написаното за мама, татко, бебето, котето...И казват: "Темата е остаряла." Грешат, много грешат. За мама винаги може да се каже нещо ново. Тя не е вече някогашната жътварка, тя е друг човек. Детето я познава и като инженер, и като лекар. Ако редакторът не приеме тази поезия, значи не е дорасъл да я разбере. Няма талантлив поет, който да не бъде забелязан. Може да е рано, а може и чак след смъртта му /2/. Но по-важното е, че НИЕ ИЗПРАЩАМЕ СВОЯТА ПОЕЗИЯ КЪМ ДЕТСКАТА ДУША, А НЕ КЪМ СЛАВАТА...
Ако в теб говори детето, малките палавници непременно ще го почувстват в стиховете ти...
С отпечатването не бива да се бърза. Огледай стихотворението от всякъде, остави го да отлежи. След време ще го видиш с други очи, ще го поправиш.
Аз вече пиша само за големите. Отскоро в мен пак се обади детето, но тези стихчета сама не си ги харесвам, въпреки че ги взеха в един вестник. Двете поезии си пречат.
Ще Ви подаря една моя книга. Извинете ме, че е надписана за друг, но на него вече съм му подарила. Ето - ще зачертая името...И надписа ще зачертая...И датата, и нея ще зачертая... А сега...Как Ви беше името?... Добре-е. На младата...я, млада ли сте? - поглежда с усмивка събеседницата си. - Да-а, млада сте - животът е пред Вас...
Щом свърши, писателката погледна написаното и въздъхна: - Аз не пиша така. Това не е моят почерк. Някога пишех красиво. А сега не виждам. С лупа и с очила съм, и пак кривя буквите.
- Дора Габе, Вие често ли задрасквате, когато пишете стихове?
- Да-а... - поклаща замислено глава поетесата. - Може първо да напиша то-олкова дълго стихотворение, а после започвам да задрасквам. И то става толкавичко /показва кутрето си/. - Трябва да се пишат кратки, но интересни стихове за деца.
Неусетно дойде време, гостенката да си тръгне и да отнесе със себе си вълненията, заедно с незададените въпроси, разтърсили вътрешния й мир. А някъде там, назад, където останаха да си шушукат спомените в дома на мъдростта и на една неподвластна на времето извисеност, отново се беше възцарила тишината.
БЕЛЕЖКИ
--------
1.Катето - доцент Катя Казанджиева, пианистка. Дъщеря на Белла /по-малка сестра на Д.Габе/ и на проф.Спиридон Казанджиев. Родена през юни 1915 г. в София, където е завършила Музикалната консерватория. През 1948 г. специализира при проф. Кочалски във Варшава /Полша/, където по същото време Дора Габе е културно аташе в нашето посолство. Катя Казанджиева се омъжва през 1951 г. за известния цигулар с еврейски произход проф. Леон Суружон. Няколко години след кончината на Дора Габе /1983 г./ той продаде вилата на писателката в Банкя, заедно с останалите си имоти и се пресели в Белгия при приятелката си. Колкото до Катето, тя умира от рак през 1978 г.след продължително боледуване и лечение в чужбина.
2. Дора Габе почина на 16 февруари 1983 г., вторник, в 21ч.30 мин. в Правителствената болница, София. Поклонението беше извършено в Народния театър "Иван Вазов" на 21-ви същия месец.
---------------------------------------------------------
ЕДИНСТВЕНИЯ МЪЖ,
ЗА КОГОТО ЩЯХ ДА СЕ ОМЪЖА СЛЕД БОЯН...
12.04.1982, понеделник.
Тази сутрин Дора Габе разглеждаше стари снимки. Взе една от тях и, като се вгледа в нея, замислено изтри прахта й.
- Единствения мъж, за когото щях да се омъжа след Боян /3/ беше този - Тодор Христов /4/. На фотографията не личи какви хубави зелени очи имаше. Той беше много интелигентен, с изключително висока култура. И ме обичаше. Аз също го обикнах. Запозна ни Димо Казасов /5/. С него винаги сме били приятели. Той и жена му все ми викаха: "Виж колко си млада и хубава /6/. До кога ще кукуваш така?"
Веднъж се връщам от Варна с влака. Там имаше някакъв симпозиум ли, какво - не помня. Стоя си на прозореца извън купето и гледам, до мене застана Димо. "Я гледай каква среща! - смее се той, зарадва ми се.- Къде си била?... Да те запозная с моя приятел". И ме представи на един мълчалив мъж, с тъмна коса и мустачки. Той през цялото време ме гледаше...гледаше...Сигурно добре съм изглеждала. Костюмът ми, нов - за пръв път го обличах. Тяхното купе се случило до моето. Разговаряхме дълго. От Димо разбрах, че Тодор Христов, защото това беше той, в момента е на дипломатическа работа в Берлин. Но го викали в Русия, та щял там да ходи. Към 9 часа си казахме "лека нощ". Като съмна, на вратата ми се почука. Беше приятелят на Димо. Донесъл ми кърпа и сапун. Галантен!...Казах, да ги остави отвън, после ще ги взема.
След време, вече бяхме в София, Казасови ме поканиха на вечеря. Пристигнах и какво да видя - Тодор Христов! / Д.Габе и Т.Христов се познават от 1932 г. до неговата смърт - 1940 г. - бел.а./ Започнахме да се срещаме. Но всичко беше за кратко. Той замина за Анкара, после за Русия. Пишехме си. Много голяма обич имахме. Като отиде в Москва, след няколко месеца почина. От сърце, мисля /7/. Имаше две сестри. Не ме обичаха и все му говореха против мене. От ревност беше. Докараха мъртвия и според обичая, го държаха цяла една нощ в църквата /църквата е "Света София" - бел.а./.Казасов ме заведе да се простя с него рано сутринта в пет часа, докато сестрите още не са дошли /8/.
---------
БЕЛЕЖКИ
-------
3. Проф.Боян Пенев е починал след операция от апендикс на 25 юни 1927 г.
4. За Тодор Христов четем подробности в книгата "Младостта на Багряна" от Блага Димитрова и Йордан Василев, с.114 и с.131: "Слаб, поприведен. Образът на Христос - блед, със сини очи/.../ От 1919 до 1924 г. Тодор Христов е журналист в София, като същевременно завършва висше образование в Белгия и отива там за една година, за да защити докторат по право /.../при блестящото си знание на езици и всеобща култура, минава на дипломатическа работа, аташе по печата във Виена и Берлин, директор на печата, в 1935 главен секретар на Министерството на външните работи, а наскоро след това- пълномощен министър в Берлин /1935-1936/ и в Анкара /1936-1940/. През февруари 1940г. му поверяват един от най-отговорните и най-трудни постове тогава - Москва. Приет с внимание от съветските дипломати, той представя достойно българската интелигенция. Много скоро след пристигането му в Москва сред интелектуалците се заговаря за българския пълномощник министър, който познава руската литература като истински специалист."
5.Димо Казасов. През 1935 г. е бил пълномощен министър в българското посолство в Белград. От 1944 до 1948г. е министър на пропагандата у нас, а след това - министър на информацията и изкуствата.
6.Когато през 1932 г. Дора Габе се запознава с аташето по печата в Берлин Тодор Христов, тя е на 46 години. Родена е не през общоприетата 1888 г., а през 1886-та. И това ще бъде доказано тук по документален път в някои от по-следващите страници.
7.Т.Христов пристига в Москва през февруари 1940, а на 20 юни с.г., едва 50-годишен, умира от сърдечен удар според официалната версия.
8. На 4 януари 1984 г. /година след кончината на Д.Габе/ Багряна разказа следното пред Мария Михаил за дружбата на Дора Габе с Т. Христов:
"Когато Дора пишеше поемата си "Лунатичка" /1933г. - бел.а./, по цели дни беше в дома на Тодор Христов. Той й помагаше, редактираше написаното. Знам, че сестрите му го ревнуваха от нея. А двамата се обичаха и може би щяха да се оженят, ако той не беше починал внезапно. Спомням си, че го бяха оперирали във Виена - изрязали му повече от половината стомах. Това е било може би 1936 или 37-ма година. Дора е ходила при него в болницата, разправяше мъжът ми Александър Ликов, който също ходеше при оперирания си приятел.
--------------------------------------------------------------
АЗ БЛАГОДАРЯ НА СТРАДАНИЯТА, КОИТО ЖИВОТЪТ МИ ДАДЕ
13.04.1982, вторник.
Четох на Дора Габе...
Няма коментари:
Публикуване на коментар