Посвещавам на светлината, която свише ме е родила!
Не помня, в люлка как си ме люляла.
Не помня и безсънните ти нощи.
Но се унасям пак в прегръдка бяла
и твоя дъх тревожен чувствам още.
Защо животът тича безконечно?
Защо тъгата скоростно нараства?
Защо преследват малкото човече
и тласкат го към пътища опасни?
Защо мечтата, същата, която
превръща любовта ни във летене,
не вярва на надеждата крилата,
че в нас се криели вълшебни гени?
Не помня, в люлка как си ме люляла.
Ония времена са се стопили.
Но твоят ген ми даде мощ изгряла,
затуй те благославям, майко мила!
6.01.1981.
Няма коментари:
Публикуване на коментар