Тук съм на 15 години, когато вече поемах по пътя на големия житейски маратон...
-----------------------------------------------------------------------------------
Какво, че съм отдавна запъхтяна?
Ще бягам, без назад да се обръщам!
Ще откопчавам тичешком колана,
завързал ме към бащината къща.
И нищо, че съм само буболечка,
на гръб повлякла уморена воля.
Реших от злия мрак да бягам вечно,
че той е с диагноза "нервно болен".
Ръце ще вдигна, стигнала финала.
С гърдите си ще скъсам хоризонта.
И ще повярвам в себе си, разбрала,
че чакат ме безсмъртни маратони!
6.03.1981.
----
Хахаха - нещо смешно ще споделя с вас. За пръв път публикувах това стихотворение в "Стършел" и тогава се казваше "МАРАТОНКА", а финалът беше така:
И ще издъхна, без да съм разбрала,
че няма смисъл да си маратонка!
Чак след много години открих защо Данчо Попов, зам.главен редактор тогава на "Стършел" бе избрал да публикува именно това стихотворение /редовно му давах по няколко сатирични и той си избираше/ - защото е видял заигравка на думата "маратонка" в двуякия й смисъл. Но тогава аз не съм мислила за обувките маратонки - те у нас още не бяха модерни, както на Запад. И като разбрах, че са се подсмивали над основната ми идея за жената участничка в житейския маратон, веднага смених заглавието и финала - така премахнах двусмислието и насмешката в душите на някои зевзеци.
Няма коментари:
Публикуване на коментар