в тунела на тъгата ми провикна се.
По страшни мъки беше мойто ходене,
но все разбирах, че те няма никъде.
След ехото, пробудило безкрая,
обръщаха се чувствата забързани.
Къде ме чака твоят зов, не зная.
Но знам, че се разхлабва вече възелът...
Тъй дълго плаках! Имаше студуване.
Воювах мълком с гномите на времето.
Но всяка битка, вярвай ми, си струваше -
отключвах светлината ти - неземната!
18.04.1981.
Няма коментари:
Публикуване на коментар