ПРЕРОДЕНА В СВЕТЛИНА /Мари Хигелс/ - стр.164
/идва от стр.124/
2.
И така - началото на голямото ми подсъзнателно пробуждане стана в моя роден Милисбърг, сгушил се доверчиво в прегръдките на икономически силната за времето си област Нимаями Гери, където романтиката и елементарното живуркане вървяха ръка за ръка. Църковното присъствие, подвластно на старите, но все още деспотични средновековни канони, се беше притаило навсякъде и във всичко, принуждавайки наивните хорица сляпо да вярват на задкулисните му твърдения за един безпощаден към грехопаденията им Бог. Това бяха години на измамно спокойствие, заредено с искри, които застрашават барутния погреб на живота. Години на затишие пред буря и на непроявен бунт срещу социалния гнет и несправедливостта, витаещи в пространството на 18-ти век. Само пътьом ще споменем за по-късните политически катаклизми и последвалите ги кръвопролития, които изстреляха човечеството към следващата ера - ерата станала символ на разгърналата се техническа мисъл и нейните гениални откривателства. Казвам пътьом, защото вашата официална история вече е посветила на въпросните мащабни събития предостатъчно страници.Мисля,че вече е време да си затворим за момент очите и да се пренесем сред обкръжението на конкретни събития, станали някога и продължаващи да стават днес-в света на безтегловните истини. Събития, започнали за мен от първия ден на поредното ми съществуване, което е свързано с една безлична стаичка в още по-безличвия на пръв поглед североамерикански град край река Могърс, за да стигнем след двеста години до далечния ден от бъдещото ми прераждане в малка България. Говорим за периода от сегашното ми съществуване,поставил чертата на равносметката между моите американски мечти и българското им реализиране.Искам да ви уверя,че в това четиво ще се срещнете не с абстрактни научни разсъждения върху отвлечени идеи, от които, по подобие на белите стихове, само авторът може да е наясно с неясното си послание.Чрез страниците на моя малък-голям разказ ще попаднете във водовъртежа на един действителен живот - живот с продължение във времето, живот, пълен с премеждия, с любов и с огнена всеотдайност. Това е животът на едно момиче от Милисбърг, притежавало някога необикновено силен дух, но слаби възможности да реализира себе си. Докато в днешната си реинкарнация, достигайки до необикновено мощен духовен потенциал, вече може да се радва на богатия урожай на своя труд, насочен към едно все по-мощно подсъзнателно пробуждане и, следователно, към доближаване до истините за живота на Земята.
Ето какво твърдят чрез биографията ми тези истини, мили земни събратя. Съдбата на всеки от нас не зависи само от генетичното маркиране на пътя ни. Тя е отражение и на взаимоотношенията ни със света. Тя е ехо на съвременните събития. Защото, както е известно, времето ражда личностите. А времето, оформило моята съдба в Милисбърг, лишавайки ме от майчини грижи, беше мащеха на по-будната част от моето съвремие. Когато съм се родила е било 8 септември 1779 година. Тогава ми се отвориха за пръв път очите за голямата истина, въпреки, че пердетата бяха тежки и успях да открехна само едно ъгълче от завесата, спираща слънчевите лъчи към моя свят. Всички ние живеехме в епоха, бълваща катаклизми, за да погребе много напредничави умове чрез демонстративната гавра на властелините. Изгубени мечтатели потъваха насред високите вълни на своите утопии. И много от талантливите неудачници се гърчеха, смазвани от ураганните ветрове на завистта, на грандоманията и садизма - плод на уродливата действителност. А след години нещата щяха да стават все по-ужасни. Някъде сред мрачината на мъртвите плажове авантюристични младежи важно щяха да размахват акварелните си цапаници със самочувствието на Пикасо и да се обявяват за гении, прозрели закономерностите на утрешния ден, закономерности, уж заложени в основата на бездарията им. Именно тогава, когато вече се бях усетила като едно доста романтично момиче, бяха започнали да се оформят сюрреализма, кубизма и каквито се сетите още новоизлюпени течения в рисувалното изкуство. Но, взряно в дарбите си, онова поколение просто бе обърнало гръб на добродетелното съществуване.
Ето такова беше моето време - некадърно да роди каквато и да било духовна извисеност с нейните дълбоки корени. И на всичкото отгоре то страдаше от фикс идеята по някакъв фантастичен начин да се телепортира оттатък христосовото хилядолетие. Защото се надяваше да изрови от пепелта му артефакти, които биха му помогнали законно да заклейми безбройните необясними феномени и чудодейни явления. Примерно един въпрос не му даваше мира - само фикция на нечия фантазия ли са или реално съществуват хората-зарева с техните чудеса? Хората, за които се говореше под сурдинка, че били изпратени на Земята свише, за да разпространяват истината за сътворението на света и чрез въздействието им с потоци фотони върху спящото подсъзнание на човечеството, да отключват духовното зрение на всички "слепи".
Моето мракобесно съвремие от 18-ти и от началните години на 19-ти век беше способно безцеремонно и цинично да отрича всяка истина, щом тя с космически силна категоричност е тръгнала да разобличава наглата му природа на масов лъжец и убиец на добродетели.
Завиждам на едно такова хладнокръвно отрицание. И дори ми идва да се поклоня дòземи пред неговото гордо самочувствие, което според себеподобните му, заслужава цялото злато на самозабравилата се инквизиторска върхушка. И най-ужасното бе, че същото това самочувствие се готвеше да властва още дълги години - непоклатимо в своята свещена простота.
Ето сред каква панорамна какафония трябваше да се родя и да обикна доста безличното си семейство, което, волю или неволю, се постара да ми осигури достатъчно ужасни и изпепеляващи емоционални катаклизми, разтърсили из основи първите ми крехки житейски възприятия.До голяма степен това дължах на жената, чийто генетичен код бях наследила и която ми даде живот - майка ми Мери Сиркус. Ако съдим по чистотата на нравствените ѝ принципи и норми на поведение, тя беше светица. Защото сляпо следваше вътрешния си морален кодекс, а това я правеше силна, спокойна и внушаваща респект. Но иконната ѝ осанка продължи до момента, когато срещна един чаровен мъж и се влюби до оглупяване в него, абсолютно забравила своите святи принципи. Горката ми майчица беше игнорирала най-важния факт от живота си - че има съпруг, доктор Морис Хигелс, баща на малкото ѝ русокосо момиченце - Мари.
И до ден днешен, макар изправена пред дистанцията на едно двестагодишно разстояние, се улавям, че в очите ми напират сълзи, щом в душата ми изплуват откъслечни мили спомени от тогава. Мъчно ми е, че моята чаровна с вътрешната си красота и красива с външния си чар майка, се провали. И от мой нравствен идол, тя се бе превърнала в истинска неудачница. Помня как се мяташе, хваната от здравата мрежа на безизходицата. Помня как гледаше апатично в една точка, без да усеща, че треперещите ми пръстчета изтриваха сълзите ѝ...Не след дълго, насред кълбото от кошмари и бичуващи съвестта ѝ мисли, тя не можа да преживее моралното си падение и в един смръщен дъждоносен ден се обеси на таванския гредоред на нашата потънала в тъжни размисли къщица.Тогава бях твърде малка- едва седемгодишна, но много добре си спомням лицето на смъртта и синия език на майка ми, готов да извика пред уплашените ми очи:
- Животът е хубав, детето ми, но само, когато е чист! Ако го омърсиш, той ще си отмъсти и ще обжари съвестта ти с яростни пламъци.
Към тази завещана истина днес бих добавила натрапчивата мисъл, която още от тогава кънти в мен: "Не се мъчи да бъдеш по-силна от съдбата, за да не потънеш като камък в блатото на собственото си безсилие."
От това, че рано останах сираче и че бях свидетел на маминото самоубийство, моят характер, слава богу, не се изроди през годините. Въпреки жестокия удар, стоварил се върху най-крехката ми възраст и въпреки свръхчувствителната ми природа, виновна за това да преживявам хилядократно в бъдещето онзи ужасен катаклизъм, аз се оформих като доста волева личност. Не само съхраних себе си, а нещо повече - превърнах своя характер в двестагодишен дъб с дълбоки корени, устойчив на всякакви житейски бури. Благодарение на грижите, които полагах за баща ми, вечно пиян и разплакан по онова време на траур, станах устремена и силна, целенасочена и изключително търпелива. Ценях истината и ненавиждах лъжата, особено тази, която е способна да загроби искреността и нравствената чистота между двама, живеещи под един покрив - покрива на взаимното уважение и любовта. А ако към духовния ми портрет добавите и щрихите на една поетична натура, ще го видите в почти завършен вид.
Днес, когато съм вече нов човек, стъпил върху генетиката си от онзи свой живот в Милисбърг, с положителност мога да кажа, че двете ми съдби са вложили в сегашния ми характер изключително ценни добродетели и гранитни морални устои. Затова винаги с благодарност се обръщам назад към Америка и благославям първите си стъпки в живота, без да се влияя от това,че хиляди километри са ме отдалечили от пространството на първите ми спомени.
Тягостната стая, в която отраснах и където малкото сираче бе принудено да опита горчивата сладост на гладуването и сладостта на горчивия хляб, все още ме кара да потръпвам от студ.Озовала се в предверието на юношеството,бях сляпа за реалността. Бях обсебена от фанатичното желание да се обграждам със свой собствен свят, пълен с лирика, с идилия и с красиви видения. Ето защо мъчително понасях шумните алкохолни оргии на овдовелия мой баща със съседа ни Анистън. Гласовете им нахално нахълтваха в тишината точно тогава, когато най-силно исках да избягам от грозните външни присъстния, от крясъците и от тяхното натрапничество. Иначе през деня, останех ли сама, обичах да се грижа за уюта на бялата ни къщичка, с нейната цветна градинка отпред.
Искате ли да ви запозная с красивите хризантеми, чиято свежест поддържах с усърдие, стигащо до боготворене? Не знам защо, но тези цветя винаги са ме настройвали към тъжни размисли и есенна меланхолия. Затова дори днес, след два века, все още усещам как са се вкоренили в чувствата ми, как ме разнежват ефирните им нюанси. Ще се опитам през дистанцията на времето да ви разчувствам, като ви поведа към смълчаните цветя сред лехите на моите възкръснали спомени от Милисбърг.
Вижте как е блеснала от росата на утринното пробуждане моята любимка - хризантемата, застанала до бялокаменната пътечка, от където трябва да минем. Забелязахте ли златистия ореол около усмихнатото ѝ присъствие? Ако тръгнете към нея, водени от лумнал възторг, тя ще го долови и ще ви подари не само милувката на своята тиха замечтаност, но и ще ви обясни телепатично, колко важно е да сте всеотдайни в любовта. И изведнъж ще усетите необясним порив, желание да я докоснете с пръстите на душата си. А в същото време всяка ваша фибра ще затрепти с вибрациите на химна, долетял от необятните пространства, за да възпее вселенската красота, която се е вселила в тихия мир на тези облагородени земни създания - цветята на есента.
Иска ми се още да ви изненадвам. Какво ще кажете за онази там - бледорозовата есенна самотница, която по много странен начин умее чрез незримо докосване с вълшебната пръчица на своя дух да отмества камъка на отчаянието от нечии тъжни мисли и да изписва блаженство върху помръкналото лице на копнежа...
Спрете за секунда... Вижте - точно зад вас кой излъчва непринуден смях на дете - една преди минути разцъфнала бледо-жълта палавница - това е октомврийската роза, чиято пръскаща аромати същност, полюляна от закачливия вятър, току-що целуна ръката ви...
Завиждам на цветята, че така непринудено умеят, уж случайно, да поднасят очарованието си на всеки, към когото са проявили спонтанен интерес. И ако вие сте техният избраник, докосвайки се до слънчевото им присъствие, непременно ще почувствате как екстазно умее да гали и да ви поставя на пиедистал едно такова неземно красиво цъфтене.
В подобен миг на духовен делириум, ставайки подвластен на необяснимите върховни изживявания, които ви подаряват моите цветя, вие усещате, че сте влюбен, или, че поне сте готов да се влюбите незнайно в кого. Пределно ясно ми е, че най-копнежните ухания са очаровали и вас, както и мен, по време на разходките ни между цветните лехи, излъчващи упойващо вълшебство.
Не ме укорявайте, задето си позволих да ви отклоня от основната сюжетна линия на този разказ. Изкуших се да ви въведа в интимния свят на цветята, за да отключа вашата любов към красотата и хармонията, защото именно това е най-важното условие да бъдете щастлив, когато срещнете своята сродна душа. Внезапно ми се прииска да споделя с вас своите романтични уединения, заобиколена от разцъфналата действителност на скромното ми съществуване в Милисбърг. Защото моите срещи с цветята в живота са записани със златни букви в подсъзнателната ми зона за далечно запомняне. Те просто ме оформяха като личност, влюбена в неподправената красота и в незримата поезия наоколо. Ако искате да разберете още на кого дължа своята всеотдайност и перманентно желание да обичам, останете още малко с мен сред някогашните ми кътове за уединение...
Беше утро, целунато от първите лъчи на зората. Стоях там, при зеленината - изтръпнала и няма, в плен на своята самотност, омаяна от тишината, от тръпката на очакването, от гальовния контакг с розовата омара. Целият ми вътрешен мир се отразяваше в капчицата роса, която съзерцавах. Видях, как нежно я докосна един слънчев лъч и как тя се отдаде на внезапния си порив да се слее с влюбения му блясък. Видях и как се изпари. След горещите мигове на взаимност капката роса се превърна в... изчезване. Горката! Едва ли беше разбрала, колко опасно може да бъде страстното сливане на водата с огъня. Стоях, вцепенена от откритието си, което просто ме зашемети.Но въпреки отрезвителната мисъл, продължавах да се чувствам подвластна на красивите утринни трепети. Те ме държаха замаяна и безволева в магнетичната си прегръдка. Обърнах гръб на философските мисли, опитали се да обжарят душата ми със своите тъжни изводи. Стоях закована на мястото си, като под хипноза. Не смеех дори да дишам, за да не прогоня усещането за магия.
Точно тогава дойде един проблясък и си дадох сметка, че съм влюбена - влюбена съм за всички времена и безвремия в силно въздействащата, макар и невидима за очите красота! Боготворя блясъците на светлината, както в природата, така и в човешката душа. Нищо, че често пъти лъчите ѝ ми напомнят за съдбата на онази фатално влюбена в слънчевия лъч капчица роса.
Ето как околностите на Милисбърг ми позволяваха още от ранно детство да разшифровам езика на скритото очарование, което откривах и в покорството на тревата, и в устремената към висшите очарования душевност, и в мълчанието на отразяващите небесната шир тукашни езера.
Днес вече ми е пределно ясно, че тогава, осмисляйки скритите послания на света, красотата на същия този свят извайваше моята душевност със замаха на великия Микеланджело. Затова не спирах страстно да се отдавам на миговете, пълни с красота, които пленяваха вътрешния ми мир. Водена от своето въображение, мислено бродех из сините кътове на неизвестни планети, с коренно различен релеф от земния. Виждах фантастични сияния, които трептят от нежност, готови да ми подарят посланията си. Сред тях се рееха в пространството розово-синкавите силуети на междузвездни танцьорки, които някак от самосебе си узнах, че се наричат КИЧИ. Всеки път, щом очите ми се задържаха на някоя от тях, тя, сякаш изтръгната от своя СОМАТИЧЕН сън/1/, започваше ритмично да извива красивото си тяло, водена от буйни латино-ритми, или пристъпваща с балетни стъпки сред воали от облачета, извиращи от синевата наоколо. По странен начин чувах как танцуващото момиче ме зове към царството на своето изкуство. Ако знаете с колко жар ме увещаваше да отида в нейния свят,за да се откъсна поне за малко от сивотата на земната си обител. Искаше да забравя за кармичните си задължения, които ме натоварват с ежедневен труд, а често пъти и с меланхолия, идваща от спомена за мъртвата ми майка.
Разбира се, виденията ми изчезваха също толкова внезапно, колкото внезапно се появяваха. Но те винаги оставяха у мен усещането, че съм свързана с небесните танцьорки и че вече съм била в техния свят, туптяла съм с пулса на безгрижните им танци. Със сигурност знаех, че съм се родила на Земята, принудена от една задача - да изпълня своята поредна по важност мисия. Всичката цитирана по-горе информация я долавях някак интуитивно. Все още не знаех, че тя идва от пробуденото ми подсъзнание. И, колкото повече време минаваше, толкова повече се убеждавах, че моите видения правилно ме напътстват в живота.
Годините се изнизваха. Бащата на някогашната Мари Хигелс беше стигнал почти до дъното на ямата, наречена пиянство. А момичето с лъчи в очите не преставаше да се обгражда със соматично оживяли образи и идилии, които започна да превръща в поезия. Наред с това, силните негативни моменти, родени от семейните сривове, все още продължаваха да извиват змийското си туловище в съзнанието на вече помъдрялото и рано стигнало до върховете на прозренията момиче. По ирония на съдбата, то бе останало все така вглъбено в мисълта си и силно в своята вглъбеност дете. Отстояваше себе си, въпреки тирадата на времето, която всячески се стремеше да го превърне в заоблен воденичен камък, както се случва с по-голямата част от хората. Мари тогава не си даваше сметка, колко силно нейната любвеобилност ще започне да въздейства върху вълчия нрав на околния свят...
И така, аз бях малка и безпомощна като есенно цвете, попарвано неведнъж от ноемврийските слани на тревогите. После се превърнах в момиче, с големи, излъчващи светлина очи, заключили в себе си тихата мечтателност на една самотност. Днес съм млада, но помъдряла жена, видяла танците на космоса отблизо, жена, която никога не забравя, че е преди всичко друго лъч на надежда за онеправданите и отчаяните в живота, и че първите си уроци по вселенска мъдрост е получила там, където се е родила - под ласките на своята малка, колкото сива, толкова и прекрасна стаичка, наречена Земя.
В Милисбърг бях съвсем обикновено момиче, с неговите странности и стремеж към съвършенство. После се преродих в светлина. И започнах да живея по нов начин - дистанцирана от кармичните тежести на своето минало, достигайки духовните пространства на танцуващите кичи, една необятност, за която до сълзи съм копняла, откакто се помня. Днес от тук - от тишината на своята висина, ви изпращам посланията на тази книга. Не ги приемайте с недоверие, мили хора! Не ги горете на клада! Не ги сверявайте с неточните часовници на вашата измислена земна история! И ви обещавам, че ще бъдете винаги добре дошли в прегръдките на светлината...
ТРУДЕН ИЗГРЕВ
Аз бях ритана. Бях плюта. Бях обругавана.
Видях къде е погребана любовта.
Видях къде е свърталището на разврата.
Държах в ръцете си трънения венец на равнодушието.
Бях пещера - куха и кънтяща от безсилие,
но преизпълнена със сърдечно туптене,
скрито в тишината на нейния мрак.
Сега ми е наредено да се превърна в меч -
мечът на възмездието.
Наредено ми е да се превърна и в милувка -
милувката на опрощението.
Да бъдеш светлина, е наказание.
Да бъдеш светлина, означава
да преглъщаш горчилката на чуждите съвести
и да мълчиш.
Защото нямаш право
да даваш голи обещания на очакванията край тебе.
Имаш право само на подадена за помощ десница.
Небесните дела са като хубавата глина -
тя се изпича бавно, за да бъде здрава.
Не укорявайте светлината,
че така трудно изгрява, хора!
Вашето равнодушие ѝ пречи.
Не завиждайте на светлината, хора!
Тя е закована в Ноев ковчег,
но ви изпраща своя бял гълъб - знак, че ви обича!
-------------------------------------------
1. СОМАТИЧЕН СЪН - подсъзнателен сън /сома = тяло, а енергийните центрове на подсъзнанието ни са разположени по цялото тяло/
/следва на стр.165/
