13.05.1982, четвъртък.
В 9 часа на чай у Дора Габе беше поканена нейната приятелка, съветската писателка Валентина Бавина. Двете си припомниха и веселото, и тъжното от някога. Беше удоволствие да се слуша забавния разказ на Бавина.
- В продължение на десет години у Дора Петровна работеше Кети, помагаше й в домакинството. Веднъж, в същия този хол имаше много гости - около двайсетина човека сме седнали край дългата маса, отрупана с какво ли не. Кети пристигна късно вечерта пияна. Взе един поднос, за да ми помогне при сервирането. Но го остави - да не счупела чашите. Седна до жените и започна да им "гледа" на карти. Така - цялата вечер. Дора Петровна обслужваше гостите, а Кети ги забавляваше. Когато си тръгвахме, тя стоеше до вратата, олюляваше се усмихната и: "Много ми беше приятно, пак заповядайте!..." - говореше ли, говореше.
Двете приятелки дълго се смяха на този епизод. После Дора Габе продължи / говореше на руски език, който е научила от родителите си Петър и Екатерина Габе, родени в Русия/:
- Просто ми беше интересно да я гледам в ролята на домакиня. Прощавах й, дето обичаше тайно да си попийва. Защото тя притежаваше свой вътрешен чар. Беше добра, умееше да се облича с вкус. Е, всеки човек си има по някакъв недостатък. Не можех да я виня за нейния.
И знаеш ли, Валя, когато Кети си тръгна оная вечер, както залиташе, ми изпрати една въздушна целувка и ми обеща, че ще дойде рано на другия ден. Не дойде, разбира се.
Бавина пиеше чай без захар - по руски обичай. Дора Габе - също. И всяка от тях разказваше за своя живот напоследък. Срещата завърши с размяна на сувенири и покана за нови гостувания.
В СЪЩИЯ ДЕН НА ОБЯД - РАЗГОВОР ЗА ЧАЙКОВСКИ.
Боян /Б.Пенев е мъжът на Д.Габе., бел.авт./ се възхищаваше от Чайковски, - започна Дора Габе. - от дълбоката му и развълнувана музика. И как ми я разказваше - като приказка. Преживяваше я като никой друг. Казва: "Не можеш да си отдъхнеш, като слушаш Чайковски. Неговата музика се издига до върха на живота и после пада до дълбините му."/54/ Наистина е така. Аз също не съм на себе си, когато слушам тази музика.
ВЕЧЕ Е 17 ЧАСЪТ. Дора Габе очаква друго посещение. Малко преди да дойдат гостите /семейството Севда Севан и Върбан Стаматов/, подреждахме шкаф с ръкописи. Зачетохме двадесетина стихотворения в една стара папка. Повечето от тях ми се сториха неизвестни. Те дадоха тон на настроението през цялата вечер /55/.
Но преди да навлезем в атмосферата на срещата, да кажем няколко думи за събеседниците на домакинята. Върбан Стаматов е бивш моряк. И двамата със Севда Севан са писатели. Дора Габе уважава дългогодишния си приятел, радва се на присъствието му, а за дружбата си с него казва: "Вече не помня кога го срещнах. От когато зная морето, от тогава и него... Защото той е от там. Живееше при морето."
Д.Габе към Върбан: - КОЕ ТЕ КАРА ДА ОБИКАЛЯШ ЗЕМЯТА?
В. - Откак се помня, все ме привлича да мина чертата на хоризонта. Разбира се, хоризонт е измислено понятие, но...
Д.Г. - БЪЛГАРИНЪТ НЕ СЕ МРЪДВА ОТ МЯСТОТО СИ, САМО ЗА ДА ГО ЗАПАЗИ. А КОГАТО ВЕЧЕ ТО Е СТАНАЛО НЕГОВО - ЗАМИНАВА... И НА МЕН НЕ МИ СЕ СЕДИ НА ЕДНО МЯСТО. ТРЯБВА ДА СЪМ ДРУГАДЕ. НО ТОВА МЯСТО... КЪДЕ Е ТО?!
В. - Най-лесно е да сме с крака, заковани на място.
Д.Г. - ДОБРЕ, НО БЪЛГАРИНЪТ БЕШЕ ПЕТСТОТИН ГОДИНИ ЗАКОВАН И ПАК СЕ ОПАЗИ, СЪХРАНИ СЕ.
С.С. - Като бях малка, мама ми каза, че в сърцето на Земята има огън. Представих си, че това е друго слънце. Поисках да го видя. Копах в градината, копах - цяло лято. Стана ямичка. Наесен реших да продължа. Но от ямичката ми нямаше и следа. И започнах отново...
В. - Виж го, бе, у него няма и капка селска кръв, а все обича да рови земята. И градинката ни в Ахтопол с пръсти, с нокти оре, загребва пръстта. От къде толкова любов към земята?! Но колко слаба е ръката на човека върху кората на Земята. Той пъпли по нея като мравка, рови, но все не достига своето второ слънце.
Д.Г.- НЕ МОГА ДА СЕ ОТЪРВА ОТ СЛЪНЦЕТО. КАКВО ДА ПРАВЯ, КАЖЕТЕ? А ЦЯЛА КНИГА МУ НАПИСАХ.../ Дора Габе, "Почакай, слънце", стихове/.
В. - Работата е там, че хората са като животните - не усещат в своето всекидневие влиянието на светилата върху себе си. А при тебе е друго. Между теб и светилата са се източили някакви жички. Завинаги сте свързани.
Д.Г.- ТОЧНО ТАКА! СЛЪНЦЕТО ВСЕ МЕ ДЪРПА, ДЪРПА НАГОРЕ.
В. - Спомни си какво лежи в основата на операта "Княз Игор" - слънчево затъмнение и страх от края на света.
Д.Г.- НО КАКВО Е СЛЪНЦЕТО? АКО СЕ ДОБЛИЖИШ ДО НЕГО, ТЕ ИЗГАРЯ.
В. - Това е Бог, светлина, свободно летене и падане в пространството - без посока.
С.С.- Древните перуанци са смятали, че са деца на слънцето. Мъртвият се слага в голям черен балон, който от топлината на слънцето започва да се издига...
В. - /прекъсва я/...защото е черен, поглъща голямо количество лъчи и въздухът в него започва да се затопля, да олеква. Балонът се издига, лети, възнася се към слънцето. Но идва залезът. Балонът с мъртвеца пада. По-силен символ от това има ли? Дори и след въздигането му до слънцето, той пада. Но пак с посока към слънцето, което вече е под Земята.
Д.Г.- ПОНЯКОГА ИМАМ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СЕ ОТКЪСВАМ ОТ ЗЕМЯТА. И ИМАМ ГНЯВ СРЕЩУ СЛЪНЦЕТО. ДОКАТО ПО-РАНО ГО ОБИЧАХ...
В. - Чудесно е, че го имаш този гняв, че си си избрала достоен противник. По-добре е да враждуваш с него, отколкото като мен - с глупаци!
Д.Г. - НО ТОВА СЪМ АЗ, КОЯТО СЕ БОРИ С ЖИВОТА! ТОЙ ВИНАГИ, НЕПРЕМЕННО ТРЯБВА ДА ЗАВЪРШИ. КАТО ЗНАМ ТОВА, СЕ ЯДОСВАМ. ДОРИ МЕ ОБЗЕМА НЕЩО ПОВЕЧЕ ОТ ГНЯВ. СУТРИН СЛЪНЦЕТО ОТДАЛЕЧЕ МЕ ГЛЕДА, НЕ СВЕТИ. НАЙ-ЛОШО
МИ Е КАТО СЕ СЪБУДЯ...
В. - В Ахтопол имаме стаичка - два и половина на два метра, като параходна каюта. Отсреща над кревата има прозорче. Гледа право на изток. В 4 часа и 20 минути изплува едно мокро слънце - от него се стича вода. И право в очите ми наднича. Събужда ме. В оная минута аз също го мразя. Как може така рано да ме буди!... Мисля, че ако тръгнеш да пътуваш все на изток, слънцето непрекъснато ще изгрява, изгрява...Да полудееш от изгреви!
Д.Г. - ПОНЯКОГА ИМАМ ЧУВСТВОТО, ЧЕ СЪМ ПРЕЛЕТЯЛА ЗАД СЛЪНЦЕТО. И СЕ ВИЖДА ЗЕЛЕНО - ЯСНО ЗЕЛЕНО. И СИ ВИКАМ: "ТОВА ПРОЛЕТ ЛИ Е? СЕГА ЦВЕТЕ ЛИ ЩЕ ИМА?" И ЧАКАМ. НЕ СЪМ ОТЧАЯНА. ВСЕ МИ СЕ СТРУВА, ЧЕ НЕЩО ХУБАВО ЩЕ МИ СЕ СЛУЧИ.
В. - Аз написах една книжчица, която завършва така: "...да види зелената светлина на залеза". Къде ли не съм ходил, но не ми се е случвало да видя тази зелена светлина, за която гонориш. Защо? Защото, когато слънцето залязва, то само в един миг грее като изумруд. За да го видиш, трябва да имаш зрение на рис. И това са факти, наблюдавани по бреговете на Чили, Адриатика... Ето - ти с фантазията си потвърди науката.
Д.Г. - ПРЕДИ МАЛКО МОЯТА ПРИЯТЕЛКА /посочва мен/ ДЪРЖИ ЕДНА ТЕТРАДКА /става дума за папка - бел. авт./ СЪС СТИХОВЕ. НЕ СА МОИ, А НАЧИНЪТ, ПО КОЙТО СА НАПИСАНИ, Е МОЙ. ОТ КЪДЕ СА ДОШЛИ ТЕЗИ СТИХОВЕ? НЕЩО ИМА - ПРИБЛИЖАВА СЕ И СИ ОТИВА...
В. - /зачита стиховете в папката/ Че как да не си ти - ти си!
Д.Г.- НЯКОЙ ДРУГ ГИ Е ПИСАЛ.
В. - Ето, тука чета: ИЗТРЪГВАМ СЕ, ВРЯЗВАМ СЕ В ПРОСТРАНСТВОТО...
И с мен се е случвало - отлепям се със страшна сила от земята и отлитам.
С.С.- Какъв ден - 13-ти! Невероятна поезия! И неиздадена?!
Д.Г.- СПОМНЯМ СИ, ЕДИН ПЪТ ГЛЕДАХ НЯКАКЪВ ПАЯК. МИСЛЕХ - КАКВА ЛИ МЕ ВИЖДА С ТИЯ ГОЛЕМИ ОЧИ? НЕ ГО УБИХ. НЕ МЕ БЕШЕ СТРАХ ОТ НЕГО. ОТВОРИХ ПРОЗОРЕЦА И ГО ПУСНАХ НА ВЪН. - Д.Г. се обърна към В. - КАТО ЧЕТЕШЕ ТОВА СТИХОТВОРЕНИЕ ЗА ПАЯКА, СИ МИСЛЕХ: "ИМА СИ ХАС, ДА Е МОЕ!"
В. - Беата имбулиери бус - Дора Габе!
Д.Г.- АЗ НЕ ГО ЗНАМ. КАКВО Е ТОВА?
В. - Нали в католическата молитва се казва: "Благословена между жените"? - и като посочва ръкописа: - Да бъде благословен плода в твоята утроба! Ето го.../чете/:
НЕ МЕ ЗАВЕДЕ
В ТВОЯ РОДЕН КРАЙ...
Д.Г.- ДА, АЗ ИМАМ ТАКОВА СТИХОТВОРЕНИЕ. ТО Е МОЕ.
В. - О, златна! - целува й ръка и отново чете:
НЕ СИ ОТИВАЙ РАЗГНЕВЕН...
Д.Г.- МОЕ. ТОВА Е МОЕ - ПОМНЯ ГО.
Върбан чете:
МЪКА МОЯ, ЗАЩО
ИЗМЕСТВАШ РАДОСТТА МИ?...
Д.Г. - АЗ СЪМ РАЖДАЛА, БЕЗ ДА ЗНАЯ КАКВО РАЖДАМ. ДА СТЕ МИ ЖИВИ, ЧЕ ДОЙДОХТЕ! /просълзена/
Върбан:
ОТНЕСОХ ОТ ДОМА СИ
ГРИЖИТЕ...
Д.Г. - КАК? КОГА СЪМ ГО НАПИСАЛА ТАКОВА? - към Върбан с трогателна молба:
- КАЖИ, МОЕ ЛИ Е? ОТ НЕБЕТО Е ПАДНАЛО. - обръща се към Севда, като се чувства, че цялото й същество желае да чуе хубава дума за тези стихове:
- КАЖИ МИ, ДУШИЦА, МОЕ ЛИ Е?
Върбан чете:
ЖЕСТОКО БИХ ЖИВОТНОТО,
ЗАДЕТО МИ НАЯДЕ ХЛЯБА...
Д.Г. - СПОМНИХ СИ - МОЕ Е! ТОВА - НАКРАЯ... ИЗВЕДНЪЖ СЕ СЕТИХ.
В. - Златна! От сто години я знам, все си е такава. Четем "Глъбини" /лирика, Дора Габе / и тя казва: "АЗ СЪМ ТОЛКОВА НЕУВЕРЕНА!" От кое, бе? / обръща се развълнувано към нея/ - От кое си неуверена? От това?! - посочва папката със стиховете й.
Д.Г. -ДА, АЗ НЕ СИ ВЯРВАХ. А СЕГА СИ ВЯРВАМ!
Върбан чете: ВЪВ ТВОЯ СВЯТ...
Д.Г. -УСЕЩАМ ГО. МОЕ Е, МОЕ...
В.: В МНОГОЕЗИЧИЕТО НА СВЕТА
ОТКРИВАМ ТВОЯ ГЛАС...
В. - /към Д. Габе/ Ти с кого общуваш, бе?
Д.Г.- НЕ ЗНАМ.
В.: ЕДНО ДЕТЕ СЪС ХЛЪТВАЛО КОРЕМЧЕ... /Това стихотворение Д.Г. не е включила в последната си книга "Светът е тайна" - бел.авт./
Д.Г. - НАПЕЧАТАНО Е...ТОВА СИ Е МОЕ. ПОМНЯ ГО.
В.: ТВОЯТ ОБСЕГ МИ Е СТРАШЕН,
МЯРКАТА ТИ - НЕЧОВЕШКА МЯРКА...
В. - Ей, ако пък съм мислил, че тая вечер ще четем стихове - и то какви!
САКСИЯТА МИ НА ПРОЗОРЕЦА...
...ЗЪРНОТО НИ ПОТЪМНЯВА...
В.: - /към Д.Г./ Ти къде ме хвърляш, бе? /с въздищка/ -В зелената светлина!
ВЕЧЕР СВИРЕХА КАВАЛИТЕ...
С. - Боже, каква поетика! Това да беше публикувано за 1300-годишнината на България!
В. - Какво ти! Дора Габе е на тринайсет хиляди години. Откакто има поезия, тя съществува.
Д.Г. - /към Върбан/ АЗ ИСКАХ ДА БЪДЕШ ВЪВ ВЪЗДУХА. ЗА МЕНЕ ТИ СИ НЕМАТЕРИАЛЕН!
В. - /към Д.Г./ ...Кое ме е дразнило? Не това, че ти като всеки изпитваш неувереност в текста. Повече от това. Трябвало е да си дадеш свобода, да общуваш и с камъка, и със слънцето. И пет пари да не даваш за нищо.
Д.Г. - ДОБРЕ МЕ НАРЕДИ! /смее се/
В. - /взира се в папката, коментирайки/ И написала на ръкописа: "За разработване". Какво ще ги разработваш, бе? Господ да си чувала да разработва творението си?
/чете/ И НЕГО ЛИ ЩЕ ИЗСЪНУВАМ?...
В. - Е, това е голям стих!
С.С.- И стихосбирката в памет на този ден да се казва "Зелената светлина".
В. - Абсолютно! - към Дора Габе - Защото твоята поезия е зелена светлина!
/чете/ ЧЕРНА ПРЪСТ...
Д.Г. - /към Севда/ ТИ ИМАШ МНОГО В СЕБЕ СИ... - и като посочи папката, продължи - ТИ СИ ВЪТРЕ, ТУКА /сочи стиховете/. А АЗ СЪМ ВЕЧЕ ВЪНКА / с тъга/.
С.С. - /към Върбан/ Между другото, Дора Габе ми каза да съкратя от предговора на "Родосто" /56/ последното изречение.
В. - Ами, да, като не слушаш! /чете/
ПРЕДАТЕЛСТВО, ВЛЕЧУГО...
Д.Г. - /силно развълнувана/ КАК СЪМ МОГЛА!!...
На това място от срещата, както записвах всичко изговорено тази вечер, рукнаха сълзите ми - нервите не можеха повече да удържат лавината от чувства. Другите забелязаха и разговорът секна.
Д.Г. - /прошепна с вълнение/ МАРИЯ, ЦЕЛУНИ МЕ!... -след пауза, тя продължи. - ВСИЧКО Е КОМЕНТИРАНЕ - ЦЯЛАТА ЗЕМЯ, ЖИВОТЪТ... ВСЕ СЕ ЧУДЯ: ЕЙ ТАКА, ЩЕ ГЛЕДАМ ПРИРОДАТА И ХЕМ ЩЕ Я ЯМ, ХЕМ ЩЕ Я РУГАЯ! /с негодувание/ АЗ, КАКВОТО И ДА ИЗЖИВЕЯ, ГО ХВЪРЛЯМ ЗАД ГЪРБА СИ, ЗАЩОТО БЪРЗАМ, ДА ВЪРВЯ НАПРЕД.
В. - /посочва Севда/ А тя в някои моменти е злопаметна.
С.С.- Това така измъчва и уморява! Нито хубавото, нито грозното забравям.
В. - Аз пък мисля, че е най-добре, човек да има циганска душа като моята.
Д.Г.- И КАТО МОЯТА.
В. - Да плеснеш с камшика, пък каквото стане.
Д.Г.- АМА НЕ, БЕ - И ЦЯЛАТА ЗЕМЯ Е КАТО НАС. ЕТО, УЖ Е ПРОЛЕТ, А СНЯГ ВАЛИ. ТА ЧОВЕК ЛИ ДА МУ МИСЛИ!
В. - Разрешаваш ли ми, малко да си налея? /на масата има уиски/
Д.Г.-ВСИЧКО ТИ РАЗРЕШАВАМ! - към Севда. - ДА ТИ КАЖА ЛИ? У МЪЖЕТЕ ИМА НЕЩО МНОГО ХУБАВО. КАТО СИ ПИЙНАТ, НАЙ-ХУБАВОТО, КОЕТО Е В ТЯХ, ЦЪФВА. СТАВАТ ТОЛКОВА ДОБРИ...
В. - Някои - зли...
Д.Г. - НЕ ПОЗНАВАМ ТАКИВА.
В. - /към С. и към мен/ Вие двете сте много спонтанни. А трябва по-дълбоко да се улавя...
Д.Г.- ТЯХ ГИ ЧАКА ЗРЕЕНЕТО. ТЕ СЕГА ЦЪФТЯТ.
С.С.- /към В./ Дора Габе каза за тебе: "Върбан е всичко онова, което съм приемала извън сетивата си, без да мога до сега да си го обясня." Така тя освети доброто в тебе.
В. - Обикновено човек е стиснат и си спестява добрата дума. Но моят възторг към Дора Габе е всегдашен, още отпреди да я видя.
Д.Г. - /към Върбан/ ТИЯ СТИХОВЕ ГИ ДАВАМ НА ТЕБЕ.
В. - Не. Ти ще бъдеш посетена от издатели, които официално ще ти предложат да ги издадат. Лошото е, че вече е 13-ти май, а тази бъдеща, изящна с оформлението си книга, иска време...
Най-лесното днес е да зачеркнеш талантлив човек на 25 години, който е господин Никой. Мисля, че и за него, и за три пъти по-големите от него, трябва да важи един закон: "Щом видиш нещо талантливо, моментално го превърни в книга."
Д.Г. - АЗ НЕ ИСКАМ ДА ТИ СТОВАРВАМ РАБОТА.
В. - Ти не можеш да си представиш, как нищо не можеш да ми стовариш!
Д.Г.- НЕ ВИЖДАМ ДРУГ, КОЙТО ДА РАЗБЕРЕ ТЕЗИ СТИХОВЕ ТАКА, КАКТО ВИЕ.
В. - Радостно, но и болно...
Д.Г.- КАКВО СЪМ АЗ?... ДНЕС ТАКА ПИШАТ!...
В. - От къде я намери тази Мария, бе?
Д.Г.- ПРИРОДАТА МИ Я ИЗПРАТИ... ПОНЯКОГА Й СЕ КАРАМ/ с тъга и с въздишка/...
С.С.- О, подминавайте това! И ние се караме, но...
Д.Г.- /към Севда/ НЕДЕЙ! ВЪТРЕ В ТЕБЕ, АКО ИМА НЯКОЙ, КАРАЙ СЕ С НЕГО. НА ВЪРБАН НЕДЕЙ. ЗАМЪЛЧИ. ПРЕГЛЪТНИ. НАПРАВИ НЯКОЛКО КРАЧКИ... НЕ СЕ КАРАЙТЕ! /с молба в гласа/
В. - /към Севда/ Чу ли? Да не слушаш никого, а само гласа в себе си.
Д.Г.- /към Севда и към мен/ ЕХ, КАК ИСКАМ ДА ЖИВЕЯ ПОНЕ ОЩЕ ДЕСЕТ ГОДИНИ, ДА ВИ ВИДЯ И ДВЕТЕ ДО КЪДЕ ЩЕ СТИГНЕТЕ!
С.С.- /за Дора Габе/ Тя прилича на птица
В. - Тя е вечната Далила, аз - вечният Самсон. /към Дора Габе/ - Но важното е, че ТИ СИ! Това е по-хубаво от всичко на света.
Д.Г.- /през смях/ ТОЙ НЕ МОЖЕ БЕЗ ДВЕ: ЕДНАТА - МЛАДА И СВЕТЛА, А ДРУГАТА - ВЪЗРАСТНА, ЗА ДА Й КАЗВА ОТКРОВЕНО ВСИЧКО И ДА МУ ОЛЕКВА.
С.С.- Не знам дали аз съм светла, но Вие сте светлина!
Д.Г.- ТО Е ДРУГО. РАЗЛИКАТА Е ГОЛЯМА.
Върбан чете надписа-посвещение в Севдината книга "Родосто, родосто...": - "На Дора Габе - звездната!"
Д.Г.- /към Севда/ ЩЕ ОТИДЕШ ТАМ, ПРИ ЗВЕЗДИТЕ! ИСКАШ ЛИ? ТРЯБВА, ДЛЪЖНА СИ ДА ОТИДЕШ! ЗА ТУЙ СИ РОДЕНА. ЦЕЛИЯТ ТИ ЖИВОТ Е ЕДНА БОРБА. НО И ЦЯЛАТА ЗЕМЯ СЕ БОРИ, И ПРИРОДАТА... А КРАЯ НИКОЙ, НИКОЙ НЕ ГО ЗНАЕ. ЧОВЕКЪТ Е ОЩЕ ЕДНО ДЕТЕ...
В. - Дребните неща от всекидневието ни се сблъскват непрекъснато с голямото, към което се стремим.
Д.Г.- НЕ ТРЯБВА ДА ЗАБРАВЯМЕ, ЧЕ ДУХЪТ НИ НЕ МОЖЕ БЕЗ ТЯЛОТО. А ПЪК ТО - БЕЗ ДУХА... ОТ ВСИЧКО ТРЯБВА ДА СЕ ОЧИСТИМ - ОТ ЛЪЖАТА, ОТ ЕГОИЗМА...ЧОВЕК ТРЯБВА ДА СТАВА ПО-ДОБЪР!
В. - /към Дора Габе/ Знаеш ли защо харесвам поезията ти? Защото няма "перушина".
Д.Г. - /към Севда/ ИСКАШ ЛИ ДА БЪДЕШ СИЛНА, ГЪЛТАЙ...МЪЛЧИ. НИЩО НЕ ПРАВИ. КАТО БЯХ МЛАДА, ПРАВЕХ МНОГО ГЛУПОСТИ. ЧАК СЕГА ПОУМНЯХ /с горчивина/. АКО НЯМА РАЗЛИКА МЖДУ ЖЕНИ И МЪЖЕ, НЯМА ДА ИМА ХУБАВ ЖИВОТ. ЖЕНАТА Е ДРУГА - В НЯКОИ МОМЕНТИ ТЯ Е ПО-СИЛНАТА, ЗАЩОТО ГЛЪТВА ГОРЧИЛКАТА, КОЯТО МОЖЕ ДА ОТРОВИ МЪЖА.
В. - "Човек е най-силен, когато е сам." Само онзи, който физически е усещал това, може да разбере огромното Ибсеново изречение. А ние /с горчивина/ се занимаваме с малки изречения!
Д.Г.- ТАКА Е... ЗЕМЯТА Е ТОЧИЦА. В НЕЯ НЯМА МЯСТО ЗА КАРАНЕ. НАЙ-ДОБРЕ Е ХОРАТА А МЪЛЧАТ. ДА МИСЛЯТ ПЪРВО И ПОСЛЕ ДА ГОВОРЯТ.
В. - Уморихме ли те? Кажи честно. Много ни е драго и сладко, до утре можем да разговаряме, но не бих искал да те уморяваме.
Д.Г.- МОЯТА УМОРА Е САМО ФИЗИЧЕСКА, НЕ И ДУХОВНА.
В. - Убеден съм в това. Но все пак има разум и той говори, че вече трябва да се сбогуваме.
Д.Г.- ХУБАВА ВЕЧЕР. ВСЕКИ СИ КАЗА СВОЕТО, КАКТО ГО МИСЛИ.
Гостите се сбогуваха. Всеки отнесе със себе си преживяното. И ще запомни тази среща с Дора Габе - последната, защото на следващата година голямата писателка ще почине - денят ще е 16.02.1983 г. Като спомен от срещата на 13-ти май остана едно мое лирично озарение -
ЗЕЛЕНА СВЕТЛИНА
На Дора Габе!
До вчера търсех,
без да знам какво.
Решавах ребуси
със много неизвестни.
Потъвах и изплувах -
търсех нещо неизгубено.
Не беше лесно!
Но днес - освободена -
вървя към себе си.
Вървя през дългата
житейска степ.
В зелено светна хоризонтът -
намерих теб!
13.05. 1982 г.
------------------------------------
БЕЛЕЖКИ
54. Боян Пенев за музиката на Чайковски:
"... Ето един бленуван мир на радост и блаженство, едно романтично сливане с природата, което поражда силна, органическа радост - една телесна, не само духовна радост. Тихата замечтаност неусетно преминава в необуздана страстност. Има една минутна радост, за която човек може да пожертвува и себе си, и всичко - един огнен фокус, дето се събират и изгарят всичките ни желания." / Боян Пенев, цит.съч., с.97/
Лебен Владигеров за Дора Габе и Чайковски /пред Мария Михаил/:
"Дора не изпущаше нито един наш концерт, където и да е - било в Берлин, било в Мюнхен - навсякъде. Най-много се радваше на камерните концерти, които изнесохме в София с един еврейски челист. Много добър беше - Вайскьобер. За пръв път тя чу тогава триото на Чайковски и туй й направи най-силно впечатление от всичко, което Чайковски е написал. Като чу туй трио, Дора просто не можа да дойде на себе си."
55. Разговорът е записан дословно, с малки съкращения.
56. "Родосто, Родосто..." - книга от Севда Севан, която има арменски произход.
Няма коментари:
Публикуване на коментар